Дори през януари влажността на виетнамската утрин беше задушаваща. По челото на Куин изби пот още в мига, когато слезе от самолета, а сега ризата бе залепнала на гърба му.
Веднага след изхода на терминала имаше висока до кръста ограда, вървеше успоредно на панорамните прозорци на сградата, след широкия три метра тротоар. Не беше типичният изход на летище, но веднага се виждаше защо е необходима. От другата страна на оградата имаше стотици и стотици хора, стояха в пет-шест редици, бутаха се и се блъскаха, за да излязат на първа линия. Крещяха на всеки пътник, излизащ от терминала, предлагаха газирана и минерална вода, плодове и таксиметров превоз.
В края на оградата се откриваше път към паркинга. Тук също имаше много хора, но не толкова, колкото покрай пътечката. Приближи се едно младо момче с черна коса и широка усмивка. Дрехите му бяха чисти, но износени.
— Чанта — каза момчето на английски със силен акцент и посочи чантата на Куин. — Аз помогна.
— Няма нужда — отговори Куин. — Мога да си я нося.
Но момчето или се направи, че не го чува, или не го разбра и посегна към чантата. Куин я дръпна.
— Казах не.
Момчето бързо смени тактиката и насочи вниманието си към спътника му. Преди Нейт изобщо да разбере какво става, вече беше хванало здраво дръжката на чантата му.
— Ей — каза Нейт и се опита да я дръпне.
— Аз помогна, аз помогна — заповтаря момчето.
— Махай се.
— Мистър, няма проблем, аз помага.
Нейт пак дръпна чантата. Куин ги погледа още малко, после бръкна в джоба си, извади банкнота от един долар и подвикна:
— Момче.
Нейт и момчето се обърнаха към него. Куин вдигна банкнотата. Очите на момчето светнаха и то посегна да грабне банкнотата, но преди да успее, Куин я дръпна.
— Няма да помагаш и ще ти я дам — каза Куин. — Окей?
Момчето веднага пусна чантата.
— Окей, няма помагам.
Този път, когато протегна ръка, Куин му даде долара. Щом получи бакшиша си, момчето тръгна да търси следващата си жертва.
— Благодаря — каза Нейт.
— Дължиш ми един долар — подхвърли Куин.
Наблизо имаше десетина таксита. Шофьорите подвикваха, за да привлекат вниманието им. Куин спря до най-близкото такси и седнаха на задната седалка. Сложиха багажа помежду си.
— Здравейте, здравейте, здравейте — каза шофьорът. Беше възрастен, нисък и кльощав. — Американци?
— Канадци — отговори Куин.
Шофьорът се ухили.
— Добре дошли Виетнам. Къде кара?
— Хотел „Рекс“ — каза Куин.
9.
В хотел „Рекс“ Куин взе две съседни стаи. Докато се качваха с асансьора, Нейт каза:
— Мисля, че мога да спя цял ден.
— Няма да стане — отвърна Куин.
— Защо?
Куин си пое дълбоко дъх. Нейт все още беше неопитен и имаше много да учи.
— Сега е почти обед — обясни той. — Ако легнеш да спиш сега, никога няма да се приспособиш към новото време. Ще се срещнем долу след половин час. Ще се разходим и ще огледаме района.
Вратата на асансьора се отвори и излязоха в коридора.
— Бъзикаш ли се?
Куин го погледна в очите.
— Разбираш ли какво става тук?
Нейт понечи да отговори, но втренченият поглед на Куин го спря.
— Точно така — продължи Куин. — За това си се подписал. Искаше да влезеш в играта, така че ето те вътре. Всичко до мига, когато Гибсън се опита да ти счупи ченето, беше просто теория. Нищо повече. Разбрано?
Нейт отговори с почти незабележимо кимване.
— Това е действителността — каза Куин. — Така човек се оправя с разликата във времето. Така се слива с местните. Така наблюдава гърба си през всяка шибана секунда, защото ако не го правиш, си мъртъв. Разбра ли ме?
— Да — отговори Нейт почти шепнешком.
Куин го изгледа твърдо още миг, след това тръгна по коридора.
— Във фоайето — напомни, без да се обръща. — Точно след половин час.
Когато Куин излезе от асансьора, Нейт вече го чакаше. И двамата се бяха преоблекли. Нейт държеше малък сребрист цифров фотоапарат. Куин вдигна вежди в ням въпрос.
— Очевидно не сме местни — обясни Нейт. — Очаква се да носим фотоапарат.
Куин лекичко се усмихна и каза одобрително:
— Чудесно.
Излязоха навън.
Според всички учебници Виетнам беше комунистическа държава. Но какво беше комунистическото в Хо Ши Мин Куин не можеше да проумее.