— Едва ли — отговори той.
Още една усмивка.
— Надяваме се, че ще дойдете пак, преди да си заминете.
— О — каза Нейт, — разбира се, че ще дойдем.
10.
Върнаха се в хотела. Куин взе карта на града и каза на Нейт, че за известно време ще го остави сам.
— Обаче недей да спиш — предупреди го.
— Няма.
— Говоря сериозно.
— Казах, че няма.
Картата не беше толкова подробна, колкото му се искаше, но намери улицата, която търсеше. Беше решил да отложи тази екскурзия до сутринта. Да се наспи, за да е по-бдителен. Дори беше обмислял дали да не я зареже напълно. Инстинктът му подсказваше, че това е грешка, но беше дошъл във Виетнам не само заради нуждата от място, където да се покрие, но и защото им трябваше помощ. И след като откри скривалището в гривната, знаеше, че се нуждаят от помощ колкото се може по-скоро.
Излезе от „Рекс“ и тръгна към редицата таксита, но в последния момент промени намерението си и реши да наеме моторикша.
Мотористът, мъж към тридесетте, не говореше английски, така че Куин написа адреса на гърба на картата. Мотористът го погледна, усмихна се и кимна.
Сайгон — Куин не можеше да се насили да го нарече Хо Ши Мин — беше лудница. Истинска лудница! На него обаче му харесваше. Градът излъчваше бликаща енергия и вълнение, каквито липсваха на много други места.
Улиците бяха претъпкани със стандартните мотоциклети, велосипеди, вело и моторикши, скутери. Колите и камионите бяха доста по-малко. Куин беше виждал подобна менажерия от превозни средства и в други градове в Азия, но тук за пръв път видя петчленно семейство да се вози на петдесеткубиков мотопед.
Това не беше единствената гледка, която привлече вниманието му. Имаше и големи триколесни мотоциклети, превърнати в малки камионетки. На коша беше закрепена шперплатова плоскост, което позволяваше на моториста да превозва всичко: от кафези с пилета до купчини стари гуми, кашони и щайги, пълни с какво ли не.
Другото, което забеляза — нещо твърде типично за повечето страни от Третия свят — беше, че пътните знаци са по-скоро предложение, отколкото действащ закон. Имаше и полицаи, но докато движението не спираше, те изглеждаха доволни да оставят нещата такива, каквито са.
Водачът на моторикшата го прекара през някаква особено многолюдна част на града. Тротоарите бяха пълни с улични търговци, които продаваха всичко — от живи животни и фойерверки до тенджери и тигани. Миризмата беше съкрушителна. Риба, пот и боклуци се смесваха със сладостта на цветята, плодовете и печащия се хляб.
Водачът на рикшата се наведе напред и каза:
— Чолон.
Куин беше видял това име в една от брошурките в хотелската стая. Това беше китайският град в Сайгон.
След двайсетина минути завиха и спряха пред дълга двуетажна сграда.
— Това ли е? — попита Куин, забравил за миг, че виетнамецът няма да го разбере. Осъзна грешката си и посочи адреса на картата.
Виетнамецът се усмихна широко, кимна към сградата и каза:
— Ici.
— Parlez-vous francais? — попита Куин.
— Un peu, monsieur.
Кук бръкна в джоба си и попита:
— Combien?
— Два долара — отговори виетнамецът на английски.
В мига, когато Куин слезе от моторикшата, заваля. Той хукна по разкъртения тротоар и се скри на сушина под козирката на сградата точно когато капките се превърнаха в порой. Отвори вратата и влезе.
Млада виетнамка, облечена в западни дрехи, седеше на рецепцията в дъното на фоайето. Куин си лепна любезна усмивка и тръгна към нея.
— Говорите ли английски?
— Разбира се — отвърна тя. — Какво обичате?
— Не знам дали не съм сбъркал адреса. Търся агенцията за подпомагане „Трай-Континент Релийф Ейджънси“.
Тя се усмихна.
— Не сте сбъркали. Вторият етаж, вляво. Стая 214. Да ви заведа ли?
Куин поклати глава.
— Не, благодаря. Ще се оправя.
— Приятен ден.
Куин се качи по стълбището и спря пред стая 214.
Вратата беше от скъпо дърво. В центъра й имаше медна табелка, на която на английски беше изписано: „Трай-Континент Релийф Ейджънси, Хо Ши Мин“. Под този надпис с по-ситни букви беше преводът на виетнамски.
Куин се поколеба. Беше пред пословичната точка, от която няма връщане. Можеше просто да се обърне и да се върне в хотела. И да зареже цялата работа.
Пое дълбоко дъх, вдигна ръка и почука.