След миг вратата се отвори и един нисък виетнамец на средна възраст го погледна питащо.
— „Трай-Континент Релийф Ейджънси“? — попита Куин.
Мъжът се усмихна.
— Заповядайте.
Помещението не беше голямо. Всъщност беше със същите размери като хотелската му стая в „Рекс“. Върху старо дървено бюро бяха струпани папки. Още купчини книги и списания бяха струпани покрай стената. Срещу вратата имаше два прозореца, които гледаха към вече мрачното небе.
Вдясно имаше врата, леко открехната. На Куин му се стори, че чува музика. Заприлича му на Едит Пиаф.
— Аз съм господин Во — представи се мъжът. — С какво мога да ви помогна?
— Тук ли е директор Жанг?
— Да, тук е. За кого да предам?
— Куин.
Мъжът изчака за още информация, но щом стана очевидно, че такава няма да последва, се обърна и влезе в съседната стая.
Куин направи крачка към голямото табло за съобщения на стената. Беше покрито с десетки бележки. Той бързо прочете няколко. Всички бяха съобщения за местоположенията на бедствия в Югоизточна Азия.
Тъкмо четеше за предстоящата среща, на която щяха да се обсъждат някакви регионални здравни проблеми, когато я усети. Не я беше чул да влиза. Бавно се обърна.
Гледаха се мълчаливо няколко секунди. Накрая Куин се усмихна и каза:
— Здравей, Орландо.
Тя поклати глава, тръгна към входната врата и подхвърли през рамо:
— Не тук.
Орландо, известна във Виетнам като директор Кейра Жанг, изведе Куин навън. Дъждът вече беше спрял. Тя мълчеше. Куин пък я поглъщаше с очи.
Не се бе променила много от последния път, когато я беше видял — преди четири години. Обичайните червени отблясъци в дългата до раменете черна коса бяха изчезнали. Носеше и тесни очила с рамки от прозрачна синя пластмаса. Това беше нещо ново. Но иначе си беше същата. Кожата й беше гладка, като се изключеше една бръчка точно над носа, която се появяваше, щом се намръщеше. Беше дребничка и можеше да мине за всякаква: за японка, китайка, филипинка или дори за виетнамка или малайка. В действителност майка й беше корейка, а баща й наполовина тайландец и наполовина американец от ирландски произход. Куин беше един от малцината, които знаеха това.
Тя беше негова приятелка, довереница и колега, когато и двамата започнаха от нулата, а после натрупаха опит в бизнеса. Беше на негово разположение, когато времената бяха трудни, а той се опитваше да й отвърне със същото. Но не беше толкова добър и това беше причината да не са разговаряли от четири години.
Освен тази имаше и друга причина. Самосъхранение. Близостта му до нея го караше да иска нещо, което никога не можеше да има. Не му трябваше подобен вид психическо мъчение. Орландо беше забранена територия и той го знаеше.
Влязоха в един тих парк. Небето вече се изясняваше.
— Откъде знаеш къде да ме намериш? — попита тя.
Все още нямаше усмивка, нито „как си“. Дори здрасти нямаше. Разбира се, последния път се бяха разбрали никога повече да не се виждат. Това беше единственото, за което постигнаха съгласие през онзи ден.
— Защо пък точно този въпрос? — попита той. — Агенцията за подпомагане е чудесно прикритие.
— Не е прикритие — бързо отговори тя.
Той вдигна вежди.
— Да де, не изцяло. — Подпомагането на другите й беше нещо вродено. Беше научил това в деня, когато я срещна за първи път. Така че не беше изненада, че дори след като беше излязла от полезрението му и се бе преместила на място, където да може да се покрие, все пак бе намерила начин да помага където може.
— Защо си дошъл? — попита тя.
— Дощя ми се да те изненадам.
Тя го изгледа сърдито.
— И май се получи — отбеляза той.
Тя не каза нищо.
Куин погледна земята, след това нея.
— Трябва да ми помогнеш.
— Да ти го начукам.
— Някой се опитва да ме убие.
— Не ми пука. — Лицето й остана безизразно. Нито следа от съчувствие.
— Може. На мен обаче ми пука.
— Тогава си намери някой друг да ти помогне и ме остави на мира. Обеща, че няма да ме търсиш. И идваш. Значи си лъжец.
— Нямаше да дойда, ако имаше къде другаде да ида.
Тя поклати глава, очите й бяха втренчени в неговите.
— Това не е мой проблем.
— Трябва да ми помогнеш — повтори Куин.
— Няма да стане. Край на обсъждането.
И си тръгна.
Той подвикна:
— Ако можех да го върна, щях да го направя.