И Куин й разказа. Не пропусна нищичко, а и нямаше причина да го прави. Ако получеше помощта й, тя така или иначе трябваше да знае всичко.
Отне му почти час. Когато свърши, тя отбеляза:
— Изглежда така, сякаш си се забавлявал.
— Да бе. Страхотно забавление — изсумтя той.
— И мислиш, че всичко е свързано? Колорадо, Офисът, Гибсън и разцеплението?
— Абсолютно.
— Носиш ли гривната?
Куин бръкна в джоба и извади малък найлонов плик, стегнат с ластичета.
Подаде й го, но тя му каза да почака, стана, излезе и се върна с два комплекта гумени ръкавици. Предложи едните на Куин.
— Мисля, че е безопасно — каза той, но въпреки това ги взе.
Орландо си сложи ръкавиците и взе пликчето. Внимателно свали ластиците и извади гривната.
— Не е истинско сребро.
— Не е — съгласи се Куин.
— Орнаментите са доста интересни.
— Изглеждат ми познати. Не че съм виждал точно същите, но…
— Германски са — каза Орландо. — Стари хералдически знаци отпреди триста, може би четиристотин години.
— Сигурна ли си?
Тя го изгледа за миг, после отново отмести поглед към гривната.
— Да, сигурна съм. — Отново заразглежда орнаментите, взря се в квадратчето, което беше повредено от огъня.
— Това някакъв надпис ли е?
— Кое?
Тя посочи едно място на обгореното квадратче. В първия миг Куин не видя нищо, но после тя завъртя лекичко квадратчето, така че светлината падна върху мястото, което искаше да му покаже. Тънка черта се спускаше към долната част и вървеше покрай ръба. Беше черна от саждите и почти се беше сляла с потъмнелия метал. Куин не й беше обърнал внимание, но дори и да беше, щеше да си помисли, че е драскотина. Сега обаче, като се вгледа по-внимателно, разбра, че предположението на Орландо е правилно. Не беше драскотина, а надпис. Беше толкова ситен, че им трябваше лупа, а може би дори микроскоп, за да го прочетат.
— Може би е просто знакът на бижутера — предположи Куин.
— Възможно е — съгласи се Орландо, но очевидно не приемаше това обяснение. Насочи вниманието си към квадратчето до закопчалката. Куин беше сложил друго ластиче, за да държи капачето. — Това е тайникът, нали?
— Да.
Тя внимателно свали ластичето и махна капачето. Дълго разглежда стъклото и накрая каза:
— Прав си. Мисля, че е предметно стъкло.
— Познаваш ли човек, който може да го провери? Човек, на когото можеш да се довериш?
— Пукнатото стъкло може да усложни нещата. Ако пробата е замърсена, може и да не могат да разберат какво е.
— Значи имаш хора.
Тя не отговори веднага. Продължаваше да гледа стъклото.
— Имам. Но трябва да им го изпратя. Не са местни.
— Няма да ми помогне, ако просто си стои в джоба ми — каза Куин.
Орландо сложи капачето на квадратчето, стегна го с ластика, пусна гривната в пликчето и я овърза с ластиците.
— Ще я изпратя още сутринта.
— Благодаря — каза той. — Виж дали могат да проверят и надписа.
Орландо не каза нищо, но погледът, който му хвърли, говореше: „Да не ме мислиш за идиотка? Разбира се, че ще ги накарам да го проверят“.
Куин се опита да скрие прозявката си, но успя само отчасти. Беше малко след седем и половина, но тялото му нямаше да го остави да будува още дълго. Докато спираше следващата прозявка, чу шум някъде в апартамента.
— Какво беше това? — попита той, изведнъж разсънил се и нащрек.
Орландо се обърна и подвикна:
— Трин?
След миг на вратата се появи млада жена. Орландо й каза нещо на виетнамски, жената отговори, после изчезна също толкова тихо и бързо, както беше дошла.
— Прислужница? — попита Куин.
— Нещо такова. — Орландо стана и го погледна. Очевидно обмисляше нещо. — Ела — каза накрая.
Поведе го по коридора и спря пред една врата в дъното. Беше полуотворена и тя я бутна. Трин седеше на един стол и кърпеше някаква риза. Вдигна глава и кимна, когато Орландо и Куин влязоха, след това се върна към работата си.
От лявата й страна на малко легло ниско над земята спеше дете.
Орландо клекна до леглото, целуна лекичко детето по челото, после се изправи и изведе Куин в коридора.
— Какво прави той тук? — попита Куин.
— Той ми е син — отговори Орландо.
— Да, зная. Но мислех, че е при леля ти в Сан Франциско.
— Леля остаря и не може да се грижи за него. И е все болна.