12.
По обед Куин и Нейт се срещнаха във фоайето на хотела.
— Много зле изглеждаш — отбеляза Куин. — Не поспа ли?
Под очите на Нейт имаше тъмни кръгове. Беше се обръснал, но отгоре-отгоре.
— Направих каквото ми каза — измърмори младежът. — Стоях буден колкото можах по-дълго, но в осем се предадох. В полунощ се ококорих и не можах да заспя до седем сутринта. Разбира се, това продължи само докато ти не ми се обади. — Изгледа Куин кръвнишки. — Много благодаря.
— Няма за какво.
Известно време и двамата не продумаха.
— Не каза ли нещо за обяд? — попита Нейт накрая.
— Казах.
— Някой ще ни го донесе ли тук? — Нейт се ухили.
Куин въздъхна театрално и пак насочи вниманието си към входа. Наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от хотела. Виетнамци, европейци, американци, мъже и жени, деца. Щом Орландо влезе, Куин погледна Нейт и каза:
— Хайде. — И тръгна към вратата.
Нейт объркано го последва. Беше на две крачки зад Куин, когато той спря до Орландо.
— Значи това е албатросът — подхвърли Орландо, гледаше Нейт.
— Това е — потвърди Куин.
— Какво означава това, по дяволите? — възмути се младежът.
Орландо протегна ръка.
— Приятно ми е, Ал.
— Всъщност се казвам Нейт — поправи я той, докато си стискаха ръцете.
— Няма значение.
Нейт погледна Куин, после отново Орландо.
— А вие сте…?
— Орландо — каза Куин. — Стара приятелка.
И тръгна към вратата. Орландо тръгна до него.
— Почакай. — Нейт забърза да ги настигне. — Не знаех, че изобщо имаш приятели.
Куин спря на тротоара, все едно изобщо не го е чул.
— Е? — обади се Орландо. — Сега накъде?
— Сега трябва да намерим някое заведение наблизо — каза Куин.
— Ъъъ… знам едно — обади се Нейт.
Куин го стрелна с очи.
— Сериозно? — почуди се Орландо. — Кое?
Пътуването с такси до „Май 99“ им отне само няколко минути.
Жената, която беше посрещнала Куин и Нейт предния ден, се усмихна широко, защото очевидно ги позна, и ги поведе към една маса. Преди да се върне до вратата, им даде менюта.
— Значи идваш често тук? — попита Орландо.
Нейт се усмихна.
След минутка дойде Ан.
— Добре дошли отново — каза на Куин, после се обърна към Нейт.
— Добре дошъл, Реймънд.
— Здравей, Ан — каза Нейт.
Усмивката й стана още по-широка.
— Веднага ли ще поръчате? — попита тя.
— Да — отговори Куин сухо.
Поръчаха и Ан каза:
— Радвам се да ви видя пак. Веднага ще ви донеса напитките.
Докато тя се отдалечаваше, Орландо отбеляза:
— Хубавка е. Заради нея ли сме тук?
— Да имаш да ми кажеш нещо? — обърна се Куин към Нейт.
— Каза ми да стоя буден и се върнах тук за вечеря — отговори Нейт.
— Какво?!
— Е, поне не използвах истинското си име.
Куин изсумтя.
Ан им донесе напитките. За мъжете бири, а за Орландо вода.
Куин отпи глътка и се обърна към Орландо.
— Новини?
— Не много — отговори тя. — Офисът е затворен. Дилеън, Колинс, Маркевич, Костело, Холтън, Дайк. Доколкото мога да преценя, всичките са мъртви.
— Мамка му — промърмори Нейт.
И Куин не можа да скрие изненадата си. Орландо току-що бе споменала шестимата най-добри оперативни агенти на Офиса.
— Това бяха имената, които успях да потвърдя, но явно не са единствените.
„Веднъж Дъри каза, че няма значение как си попаднал в този бизнес — помисли Куин. — Защото има само два-три начина да го напуснеш. Смъртта е най-вероятният.“
Намръщи се. Беше дори по-лошо, отколкото си мислеше.
— А разцеплението? — попита той. — Някой поел ли е отговорност?
— Не още. — Орландо го погледна и добави: — Може би просто трябва да оставиш нещата както са. Можеш да останеш тук седмица-две. После вече би трябвало да е безопасно да се прибереш.
— Някой иска да ме убие — каза той и се навъси. — Трябва да разбера кой.
Орландо кимна. Куин знаеше, че и тя би направила същото.
Известно време и тримата мълчаха.
— Какво точно означава това? — попита накрая Нейт.
— Истината ли искаш да чуеш? — попита Куин.
— Да.