— Какво искаш?
Куин тайничко си отдъхна. За секунда му се бе сторило, че се е върнала старата Орландо. „Просто недей да бързаш“, каза си.
— Трябва да разбера какво е правил Гибсън — обясни той. — За кого е работил. Какви задачи е изпълнявал напоследък. Виж дали има нещо, което по някакъв начин да може да го свърже с Тагарт.
— Вероятно е бил просто наемник — каза Орландо. — Това му е… — Тя направи пауза, после се поправи: — Това му беше работата.
— Все пак провери. Става ли?
Тя отклони за миг поглед, после каза:
— Става.
— Ан предложи да ме разведе из града — каза Нейт.
— Наистина? — попита Куин съвсем сериозно. — И кога?
— Ъъъ… сега, ако кажеш, че всичко е наред.
— Мислиш ли, че е наред?
— Куин, пусни го да върви — обади се Орландо.
Куин се направи, че не я е чул, и попита чирака си:
— Помниш ли правилото за привързаността?
— Никаква привързаност — отговори Нейт.
— Добре.
— Няма да го забравя.
Куин му кимна.
— Благодарско — каза Нейт, усмихна им се и тръгна към бара, където го чакаше Ан.
— Нищо няма да му стане — каза Орландо, докато с Куин излизаха от ресторанта. — Престани да се държиш като дете.
— Нося отговорност за него.
— Знаеш ли на кого започваш да приличаш?
Той знаеше много добре какво иска да каже. На Дъри.
— Върви по дяволите.
Когато се качиха в таксито, та Куин да се прибере в „Рекс“, тя попита:
— Имаш ли нещо против първо да спрем на едно място?
— Не.
Тя каза нещо на шофьора и след десетина минути колата спря пред голяма пагода. Орландо плати и слязоха.
— Храм? — учудено попита Куин.
Орландо кимна и го поведе по стълбите.
Помещението беше огромно и осветено от снопове слънчеви лъчи.
Навътре светлината се замъгляваше от увиснал във въздуха облак дим. Куин не можа веднага да види източника му, но можеше да го подуши. Тамян. Ароматен и сладък. Уханието беше подканващо, отпускащо, успокояващо.
Орландо го поведе към центъра на храма. Там имаше пиедестал — поне шест метра широк и почти толкова висок. А на него — статуя на Буда в човешки ръст.
Но вместо да спре пред пиедестала, Орландо го заобиколи и мина отзад. Куин я последва и видя двадесетина души, които се молеха пред втора, по-малка статуя. Пак беше Буда, но с размерите на малко дете. Пред него бяха подредени малки съдини, пълни с пясък, във всяка имаше по десетина ароматни пръчици. Много вече бяха изгорели, но някои все още изпускаха дим, който се издигаше към тавана на малки спирали, подобни на ефирни опашки — тъкмо от тях беше димният облак.
Буда беше заобиколен от полици, пълни с подредени снимки на покойници. Орландо отиде в левия край, коленичи и започна да се моли. Не сведе глава — очите й бяха приковани в една снимка. Куин внимателно мина зад нея, за да види снимката.
Стъклото на снимката беше толкова зацапано от пушека на постоянно горящите благовонни пръчици, че повечето хора вероятно изобщо не забелязваха, че покойният е европеец.
В душата на Куин се развихри буря от противоречиви чувства. Снимката беше на Дъри. Вероятно бе направена няколко години преди смъртта му. Косата му беше почти толкова побеляла, колкото по времето на задачата, при която го убиха. Но се усмихваше и изглеждаше спокоен.
Куин откъсна очи от снимката и излезе, преди Орландо да е свършила молитвата си. Купи си газирана вода от един старец, отворил магазинче точно пред храма, после си намери място на сянка малко встрани.
Опитваше се да не мисли за Дъри. Но нямаше как да не мисли за него. Вина, тъга, омраза. Омраза срещу мъж, никога невиждал сина си. Омраза срещу мъжа, който беше научил Куин как да оцелява и благоденства, но беше неспособен да следва собствените си съвети. Но най-много срещу мъжа, който бе оставил Орландо с разбито сърце, наранена и сама.
След малко — още не беше отворил кутийката със сода — Орландо дойде и каза:
— Благодаря.
— Колко често идваш?
Тя го погледна.
— Всеки ден.
На Куин му се дощя да каже „той не го заслужава“ или още по-добре „той не те заслужава“. Вместо това й подаде газираната вода, после застана на бордюра и помаха на едно такси.
13.
Когато се прибра в хотела, го очакваха две нови електронни съобщения. Първото беше от Дюк: