— Не можеш да свършиш това сам.
— Без майтап. — Сега той беше подразненият. — Имам Нейт. Нуждая се само от още един човек.
— Аха, техничар.
— Значи ще си намеря техничар. Има предостатъчно.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Отивам единствено защото Питър няма никой друг — обясни Куин.
— Точно така.
— Какво искаш да кажеш?
— Че това може би е едната причина.
Беше права, макар че той не искаше да го признае, затова смени темата.
— Имаш ли нещо ново за мен?
— Още не.
— Тогава да се видим довечера.
— Няма да имам нищо за теб до утре сутринта.
— Окей, тогава ще се срещнем на закуска — отговори Куин. — У вас? Седем и половина?
— Не може ли в девет?
— С Нейт летим утре. Така че колкото по-рано, толкова по-добре.
— Добре де — съгласи се тя, макар очевидно да не й беше приятно. — Аз също ще се поогледам, за да видя кой е на разположение.
— Няма нужда да го правиш.
— Да, знам.
Нейт най-сетне се прибра и Куин му възложи да купи някои запаси, които щяха да им потрябват на следващия етап от пътуването им. После се настани пред компютъра с две цели наум. Първо, надяваше се да намери човек, който да му помогне в Берлин. И второ, искаше да види дали може да открие нещо, което да му помогне да разбере кой иска да го ликвидира. За съжаление нямаше успех и в двете.
Когато най-накрая се отказа, над Сайгон вече се беше спуснал здрач. Краката го боляха, очите му бяха преуморени. Реши да излезе да се поразведри.
Звънна на Нейт да провери дали не иска да дойде с него за по питие, но никой не вдигна. „Сигурно е излязъл с приятелката си“, помисли Куин.
Ако Орландо не го беше спряла, вероятно щеше да нахока Нейт по-сурово. И все пак, когато това свършеше, щеше да им се наложи да си поговорят отново за връзките.
Пред хотела помаха за такси, но му се наложи да спре още две, преди да попадне на шофьор, който знае английски.
— Накъде, мистър?
— В някой бар — отговори Куин.
— Момичета търси? Знам къде.
— Не. Просто искам да се отпусна.
— Окей, окей, няма проблем.
Таксито потегли.
Първото заведение, където го закара шофьорът, беше такава дупка, че Куин дори не слезе от колата. Следващото не беше по-добро. Но пък не му се щеше да прахоса цялата вечер на задната седалка на таксито.
Шофьорът, изглежда, забеляза колебанието му и каза:
— Не, не. Не тук. Зная по-добро. Близо до хотел. Ще хареса.
След петнадесетина минути спряха пред друга сграда. Намираше се на тъмна улица на няколко преки от река Сайгон. Десетина души се бяха струпали пред входа. Смесица от виетнамци и чужденци. Всички бяха добре облечени.
— „Апокалипсис сега“ — каза шофьорът. — Много популярно.
Докато Куин слизаше, дойдоха още две таксита. От първото слезе млада двойка виетнамци. От другото се измъкнаха трима шумни туристи. По акцента Куин ги определи като австралийци. Шофьорът беше прав поне за едно: „Апокалипсис сега“ беше известно заведение.
Биячът на вратата пусна Куин да влезе, без да каже и дума. Да си чужденец означаваше едно нещо — пари.
Заведението беше претъпкано. Седемдесет процента бяха виетнамци, а остатъкът — смесица от различни националности, но повечето бяха бели мъже. Гърмеше музика: „Клинт Истууд“ на „Горилас“ отпреди няколко години. Имаше и дансинг. Куин тръгна през тълпата към бара.
Някой сложи ръка на рамото му и той се обърна.
— Говориш ли английски? — Беше млад бял мъж. Ако се съдеше по акцента му, или германец, или холандец. Клепачите му бяха натежали от пиянство. Или пък беше друсан.
— Да — отговори Куин.
— Американец, а?
Куин не каза нищо.
— Имаш ли нужда от нещо, приятел?
Куин поклати глава.
— Не.
— Хашиш? Опиум? Мисля, че ми е останало и малко екстази. — Мъжът почна да рови из джобовете си.
— Нищо не ми трябва — повтори Куин и продължи към бара.
— Хубаво — подвикна продавачът на наркотици. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде съм.
Поръча си ром и кола. С питието в ръка се обърна и огледа недоволно помещението. Това не беше мястото, от което имаше нужда. Осъзна, че това, което иска, е да направи същото, което вероятно правеше Нейт. Да седи в ресторант „Май 99“, да пие бира „Тайгър“ и да си приказва с келнерките. Това беше представата му за приятно прекарване. Една не толкова напрегната атмосфера. Лек флирт с жени, които не познава добре. Връзка, която няма да стигне доникъде. Самотно прекарана нощ в хотелската стая. С книга. Или пред телевизора. Или на компютъра. Но без топлина до него. Така беше по-лесно.