— Той е друсан. Не беше трудно.
В далечината чуха вой на сирени.
— Божичко — възкликна Тъкър, — не ти трябва да се забъркваш с полицията. Хайде.
И го поведе към едно такси, което току-що бе спряло. Одевешното беше изчезнало — шофьорът явно не бе искал да си навлича неприятности. Куин нямаше никакво желание да се забърква с местните власти, така че последва Тъкър. Австралиецът му отвори вратата.
— Благодаря — каза Куин. — Задължен съм ти.
— Няма нищо. Качвай се — отговори австралиецът.
Куин седна отзад.
— Седни зад шофьора — каза Тъкър и се наведе над отворената врата.
— И така ми е добре.
И тогава видя пистолета в ръката на Тъкър. Австралиецът се усмихна и Куин се плъзна навътре.
14.
Тъкър каза на шофьора нещо на виетнамски, след това се облегна на седалката и се ухили на Куин.
— Усмихни се, друже. Щом си свършим работата, можеш да си вървиш по пътя.
— И каква ще е тази работа? — попита Куин.
Тъкър не отговори.
Куин вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не му пука много какъв ще е отговорът. В много отношения това беше вярно. Сега основната му цел беше да оцелее. Не можеше да си позволи да повярва, че Тъкър просто ще го пусне, след като си свършат „работата“. Но докато не се появеше възможност за бягство, трябваше да участва в играта.
Мълчаха. Без да поглежда часовника си, Куин предположи, че е малко преди десет. Докато таксито пътуваше през града, той си отбелязваше маршрута наум. Хотел тук, там бамбуково скеле, триетажна пагода, син фенер, увиснал зад прозорец. Макар да беше в град, където не беше идвал никога, знаеше, че ако му се удаде възможност, ще може да се върне до познатите му райони.
След няколко минути навлязоха в район, който приличаше основно на жилищен. Имаше не само блокове с апартаменти, но и къщи. Тъкър се наведе напред и каза нещо на шофьора, той кимна и зави в следващата пряка. Тук къщите бяха различни. По-големи и по-добре поддържани. Две преки по-нататък таксито спря до висока бяла стена. В левия й край имаше врата. Пред нея стояха двама виетнамци. Изгледаха таксито с подозрение. По стойката им Куин разбра, че са въоръжени.
Тъкър плати на шофьора и каза на Куин:
— Стигнахме.
Куин отвори вратата и слезе. Един от мъжете до оградата направи крачка към него. Лицето му беше напрегнато и безизразно. Но щом от колата се появи Тъкър, мъжът се успокои.
— И какво сега? — попита Куин.
— Ще влезем да си побъбрим. — Тъкър кимна към вратата. — Ти върви напред.
Преди да минат, двамата мъже го претърсиха внимателно и дадоха пачката навити виетнамски донги и картата на града на Тъкър. Добре че Куин си беше дал свободна вечер и бе оставил инструментите на занаята си в хотела. Но картата представляваше проблем. На едната й страна беше написан адресът на офиса на Орландо. Трябваше да си я върне.
Единият пазач отвори вратата само колкото да могат да влязат.
Зад оградата имаше голяма бяла двуетажна къща, заобиколена от добре поддържана градина. Няколко прозореца светеха. От единия се носеше музика — темата на Енио Мориконе от „Мисията“, ако Куин не се лъжеше.
Входната врата се отвори и на прага застана едър мускулест мъж. Беше бял, макар и не толкова бял като австралиеца. Може би имаше малко латинска кръв, реши Куин. Или просто прекарваше повече време на слънце.
— Това е Пери — каза Тъкър. — Той носи отговорност тук да не се счупи нещо.
— Това включва ли и мен? — попита Куин.
Тъкър се засмя.
Без да се усмихва, Пери се отдръпна, за да им направи път. Щом влязоха, Куин се почувства така, сякаш е прекрачил от Виетнам направо в английска провинциална господарска къща. След вестибюла имаше голяма всекидневна, пълна с тъмни антикварни мебели. Приличаха повече на френски, отколкото на английски. Причината за английското излъчване бяха картините по стените: ловджийски кучета, коне, птици, но не и на хора.
— Твоя ли е къщата? — попита Куин. — Малко деветнадесети век, а?
— Насам. — Тъкър посочи един коридор в дъното на дневната.
Куин вдигна рамене. Докато вървеше през стаята, внимателно си набелязваше всичко, което можеше да му помогне в случай на нужда. Имаше няколко неща, които можеха да свършат добра работа: една ваза, малка бронзова пластика на спящо куче, кристален пепелник. Но никое от тях не беше в прекия му обсег.