В коридора Тъкър му нареди да отвори първата врата отляво. Влязоха в кабинет с голяма библиотека. Срещу вратата имаше голямо писалище. Зад него седеше още един бял. Носеше тъмносиня риза за фрак и изглеждаше към шейсетте, и то главно заради сребристата си късо подстригана коса. Изправи се и каза:
— Заповядайте. — И посочи двата стола пред писалището.
Куин седна на стола отдясно, а Тъкър се настани до него. Мъжът зад писалището ги изчака и седна след тях.
— Мога ли да ви предложа нещо? — обърна се към Куин. В говора му се долавяха оттенъци от Североизточна Америка. — Вода? Или нещо безалкохолно? Нямаме алкохол.
— Не, благодаря — отговори Куин.
В единия край на писалището имаше гарафа с вода и четири чаши. Мъжът наля три, постави едната пред Куин, другата пред Тъкър, а третата сложи пред себе си.
— За всеки случай, ако ожаднеете.
— Благодаря — отговори Куин. Не докосна чашата.
— Добре, тогава мисля да започваме. — Мъжът замълча за миг. — Лио — обърна се към Тъкър, — къде е Арт? Не беше ли с вас?
— Предполагам, че търси медицинска помощ. — Тъкър кимна към Куин. — Нашето момче му извъртя номер пред „Апокалипсис сега“.
Възрастният мъж се намръщи.
— Ужасно място. Прекалено шумно, твърде много нежелателни елементи. Трябва да проверя дали всичко с него е наред.
— Ще се оправи — успокои го Тъкър. — Приличаше ми на счупена ръка.
— Китка — поправи го Куин.
— Ще трябва доста време, докато зарасне — отбеляза възрастният мъж.
— Кои сте вие? — попита Куин.
Мъжът се засмя.
— Трябваше първо да се представя. Извинявам се. Казвам се Пайпър.
— Пайпър кой?
— Просто господин Пайпър.
Името накара нещо в подсъзнанието на Куин да се раздвижи. Беше сигурен, че не е работил с Пайпър — веднага щеше да го познае, ако случаят бе такъв. Но името му беше познато.
— А сега защо не ни кажеш кой си ти? — попита Пайпър.
Куин вдигна рамене.
— Разбира се. Тони Джонсън.
Пайпър отново се разсмя.
— На мен не ми приличаш на Джонсън. А ти, Лио, смяташ ли, че прилича на Джонсън?
— Не, и на мен не ми прилича.
— Лио те забеляза — обясни Пайпър. — Голям физиономист е. Вчера беше на летището, за да провери новопристигналите. Обикновено това му е работата сутрин. И те видял.
— Именно — потвърди Тъкър.
— Прочутият Джонатан Куин — каза Пайпър.
Куин дори не трепна.
— И просто решихте да ме поканите тук за… на по чаша вода?
— Просто да си побъбрим — отвърна Пайпър. — Приеми водата като любезност.
— Какво искате?
— Зависи.
— От какво?
Пайпър се усмихна.
— Знаеш ли, че има награда за главата ти?
— Това не ме изненадва — спокойно отговори Куин. — Колко вървя сега?
— Не достатъчно, че да те застрелям на място, но все пак достатъчно, за да събуди любопитството ми. Лио, каква беше сумата?
— Двадесет и пет хиляди щатски долара — отговори Тъкър.
Пайпър погледна Куин.
— Сам виждаш. Пари само за любопитство. Не си заслужават главоболията.
Куин се облегна и попита:
— И така, кой ме иска мъртъв?
— Добър въпрос. — Пайпър се подсмихна. — Нямаше име под… молбата. Надявах се, че ти може би знаеш.
Куин вдигна рамене.
— Мисля, че всички сме в мрак.
— Любопитното е, че си споменат само ти — продължи Пайпър. — Предполагам, че приятелят ти не е толкова важен.
— Приятелят ми? — попита Куин и изведнъж се напрегна.
— Не си дошъл сам — обясни Пайпър. — Някакъв младеж е с теб. Тъкър каза, че имал някакви неприятности с едно от местните деца.
Щом бяха забелязали пристигането на Куин, естествено беше, че знаят и за Нейт.
— Може би колега? — попита Пайпър.
— Може пък да съм го срещнал в самолета — отговори Куин.
— Да бе — изпръхтя Тъкър.
Пайпър извади от чекмеджето снимка и я сложи на писалището. Беше снимка на Куин и Нейт, застанали пред хотел „Рекс“. Обърна я така, че Куин да я види хубаво, после почука с пръст по нея.
— Още не съм успял да установя самоличността му, но инстинктът ми подсказва, че работи за теб.
Куин се усмихна.
— И какво правите двамата тук? — попита възрастният мъж.
Куин погледна надолу към ръцете си, после вдигна глава и попита:
— Каква е играта? Чакаме ли някого? Някой, който да ме вземе на екскурзия извън града? Той се връща, а аз не?