Мислите на Куин се върнаха към Борко. Той беше проблем, при това не малък. „Все едно да идеш на зъболекар за преглед и да ти каже, че трябва веднага да ти умъртви два нерва — помисли Куин. После промени мнението си. — Повече като да идеш на зъболекар, който ти казва, че трябва да ти извади всичките зъби.“
Въпреки това трябваше да признае, че в набъркването на Борко имаше известна логика. Да предприемеш разцепление си беше огромна задача, при това такава, която обикновено не си заслужава риска. Обаче организацията на Борко беше „Секс Пистълс“ в света на разузнаването, готова да върши неща, до които малцина от конкуренцията биха се докоснали. Тази стратегия едновременно помагаше и вредеше на Борко. Повечето клиенти не биха си имали работа с него. Но от време на време се появяваше необичайна нужда и тогава му се обаждаха.
Пътищата на Куин и сръбската организация се бяха пресекли само веднъж, но и това беше достатъчно. Независимо колко усърдно се опитваше, споменът за тази задача беше нещо, което никога нямаше да забрави.
Случи се преди шест години в Торонто.
Започна както започваха много от задачите на Куин: натъпкан в задната част на някакъв бус и втренчен в стена от монитори. Екраните показваха от различни ъгли изображения от автомобилен сервиз. Куин не беше единственият, който гледаше. Още двама мъже бяха натъпкани в буса с него.
— Колко изстрела? Осем?
— Девет — поправи го Куин.
Дан Скайлър, този, който бе задал въпроса, седеше отдясно на Куин. Беше местен човек, когото Куин беше наел за задачата, и между многото неща беше и специалист по отстраняването, но Куин нямаше намерение да се възползва от този му талант.
Когато му предложиха работата, му я описаха като почтена. Дръж под око нещата, докато върви размяната, после, когато всички си тръгнат, влез и почисти. Премахни всякакви следи: от автомобилни гуми, пръстови отпечатъци, стъпки, разместени неща, всякакви веществени доказателства, които могат да дадат възможност на някого да поеме по дирите на пратката. Тоест ако някой успее да проследи пратката до мястото на размяната, да се озове в задънена улица. Куин обичаше да мисли за работата си като за рекичка. Както във филмите, където някой влиза в реката, за да прикрие следете си и да отмие всяка миризма, която може да е оставил. Работата на Куин беше да играе ролята на рекичката.
Обаче като се имаше предвид сцената пред тях, щеше да е нужно нещо повече от рекичка, за да се почисти. В края на краищата щеше да се наложи да се възползва и от специалността на Скайлър.
Отляво на Куин седеше Джоузеф Глейз. Той беше от страната на клиента, група, наричана В12, и беше тук, за да наблюдава работата на Куин и да докладва на началниците си, когато всичко свърши. Това положение не радваше особено Куин, но понякога бе част от работата.
— Божичко — обади се Глейз, — трябва да направим нещо.
И понечи да се надигне от стола, но Куин го натисна по рамото.
— Задръж.
— Но…
— Не е наша работа.
Глейз неохотно си седна.
Почти цяла минута всичко на екраните беше тихо. Нито шум, нито движение. Куин си пое бавно и дълбоко дъх. Онова, което трябваше да е проста размяна на ценности, се беше превърнало в касапница. Подът на гаража бе лъснал от нещо доста по-различно от моторно масло.
— Трима на земята — каза Куин.
— Това е целият екип по размяната — изръмжа Глейз и се наведе напред, за да вижда по-добре. — Къде е пратката?
Няколко секунди се взираха в мониторите.
— Ето я — каза Скайлър и посочи един от екраните.
Куин погледна. Пратката беше наполовина скрита в сянката, хвърляна от купчина стоманени цилиндри. Докато Куин гледаше, десният й крак помръдна.
— Жива е — отбеляза той.
— Сигурен ли си? — попита Скайлър.
Куин кимна.
— Трябва да направим нещо — настоя Скайлър.
— Би ли ми казал какво? — попита Куин.
— Не можем просто да си седим така.
— Напротив, можем.
— Имаме движение — обади се Скайлър.
Четирима мъже се появиха в рамката на екрана с далечното изображение. Носеха черни дрехи и бяха въоръжени с еднакви оръжия: автомати „Хеклер & Кох Г36К“. Не бяха като оръжията, с които беше въоръжен екипът на В12.