Четиримата се придвижваха предпазливо през помещението, дулата на оръжията метяха района пред тях. Когато стигнаха до първото проснато на земята тяло, единият от мъжете го побутна с крак. Нямаше реакция. При второто тяло резултатът беше същият. Но последният изстена, когато обувката се заби в хълбока му. Без да се поколебае, онзи, който го бе изритал, го простреля в главата.
Мъжете стигнаха до купчината метални цилиндри и рязко вдигнаха автоматите. Дулата сочеха към пратката.
— Спокойно — провикна се един от тях. — Жива е. — После каза малко по-тихо: — Стани. Бавно.
Пратката се изправи. Онзи, който й беше казал да стане, й направи знак да се приближи. Пратката излезе от сянката. Държеше дясната си ръка. Ръкавът бе подгизнал от кръв, но иначе пратката изглеждаше незасегната.
— Кой е този? — попита Куин: някакво движение го накара да погледне най-десния монитор.
От същата посока, от която се бяха появили четиримата, се показа пети мъж. Беше различен от останалите. Носеше скъп сив костюм и за разлика от другите, не носеше автомат. Обаче под сакото личеше издутина. Беше висок и слаб. Кестенявата му коса беше дълга, спускаше се на вълни и къдрици чак по раменете, което правеше главата му да изглежда по-голяма. Макар на лицето му да нямаше усмивка, Куин усети аурата на задоволство, която го обгръщаше. Не, беше нещо повече: аура на превъзходство, на крайна увереност във всяка крачка, която предприемаше.
— Трябва да се махаме оттук — обади се Глейз.
— Какви ги говориш? — попита Скайлър.
— Преди минута беше готов да се втурнеш вътре да помагаш — припомни му Куин.
— Сбърках. — Глейз пак понечи да се надигне. Този път вместо към задната врата, се обърна към предната част на буса.
— Спри — каза Куин. — Никъде няма да ходим.
— Не знаете ли кой е този? — Глейз се втренчи в двамата със святкащи очи. — Това е Борко.
Настъпи миг тишина. Куин и Скайлър се загледаха отново в екрана.
— Наистина ли? — попита Скайлър.
Куин гледаше напрегнато. Беше виждал само снимки на Борко, при това не много добри. Мъжът в гаража определено би могъл да е сърбинът. Подхождаше на описанието.
— Откъде знаеш? — попита Куин.
Глейз го погледна.
— Работил съм с него — каза го така, сякаш подканяше Куин да го предизвика. — Миналата година. Използвахме го за една задача. Запознахме се на подготвителната среща. Не направи онова, което искахме. Умряха хора, които не трябваше да умират. Но на него не му пукаше. Не мисля, че изобщо го е грижа за нещо.
Глейз не можеше да изиграе страха, който лъхаше от думите му. Не беше много вероятно да лъже. Куин отново погледна екрана.
Борко беше побъркан убиец. Не всички в занаята знаеха за него, но Куин беше чул няколко истории от някои много сигурни източници. Според тях Борко се издигнал до един от експертите по етническо прочистване на Слободан Милошевич. Говореше се дори, че е служител на Служба дръжавне безбедности — злокобната служба за държавна сигурност на Милошевич, и че от началото 1990-те започва да инфилтрира студентски групи, за да помогне в потушаването на предстоящото въстание.
Би трябвало да го арестуват още преди години. Да го изправят на съд за престъпления срещу човечеството пред международния съд в Хага. Би трябвало е да е убит хиляди пъти досега. Но не беше.
На практика след войната той просто бе изчезнал и името му изобщо не бе попаднало в списъците на издирвани лица. След няколко години се бе появил пак, вече като шеф на собствена малка организация. Срещу заплащане той и неговите момчета бяха на разположение и за най-мръсната работа, стига да им се плати достатъчно.
— Не разбра ли? — попита Глейз. — Ние сме следващите, които ще подгони.
— Не — отговори Куин. — Няма.
— Какви ги говориш, по дяволите? — почти викна Глейз. — Той ще ни убие!
Куин вдигна очи към Глейз. Погледът му беше твърд, но спокоен. Накрая изражението на Глейз се промени от страх в начеващо разбиране и той бавно седна.
— Ако знаеше, че сме тук — промърмори Глейз, — вече щеше да ни е подгонил. Нали така? Преди да беше влязъл вътре.
— Точно така — потвърди Куин.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Отново насочиха вниманието си към екраните. Двамина от мъжете на Борко изведоха пратката в центъра на помещението. Тя дори не се опитваше да скрие страха си. Това, което се случваше, не беше част от плана, който бе изложен пред нея. От В12 се очакваше просто да я прехвърли на екип от специалисти, който от своя страна трябваше да я изведе безопасно от страната. Това беше услугата, за която нейните приятели бяха платили. Това беше, което очакваше пратката.