Борко се приближи към нея.
— Ти ли си Карина Санчес?
— Не я познавам — отговори тя прекалено бързо.
Борко се усмихна, после небрежно измъкна пистолета си изпод сакото и удари жената по лицето с цевта. Коленете й се подгънаха и тя се строполи на пода. Вдигна глава. Кръв се стичаше по бузата й.
— Ти ли си Карина Санчес? — попита той пак.
Преди тя да отговори, от другата страна на помещението се чу шум. Отваряща се врата. Хората на Борко светкавично се обърнаха и насочиха автоматите натам.
Погледът на Куин се стрелна към монитора с най-добрата видимост. Двама души току-що бяха влезли в гаража. Говореха си нещо — двама приятели, дошли по-рано на работа. Единият носеше кафе, а другият — сандъче с инструменти.
Щом видяха Борко и хората му, първият хвърли кафето на земята и хукна към вратата. Един куршум откъсна тила му, преди да успее да избяга. Приятелят му стоеше и гледаше вкаменен насочените срещу него четири автомата.
— Ей — промърмори накрая. — Не ме интересува какво правите. Пуснете ме да си вървя и ще си държа устата затворена.
Борко се наведе и вдигна пратката на крака, след това погледна новодошлия и каза:
— Я ела насам.
Мъжът се поколеба.
— По-добре да си вървя.
— Механик ли си? Тук ли работиш? — попита Борко.
Мъжът кимна.
— Малко си подранил, а?
— Ами… работим по малко извънредно — обясни механикът. — Ще дойда по-късно.
— Доведете го — нареди Борко на хората си.
Единият от мъжете се приближи до механика с автомат, насочен към главата му, и му заповяда:
— Мърдай!
Механикът тръгна напред и спря на три метра пред Борко.
— Можеш да оставиш това на пода — каза той и кимна към кутията с инструменти.
Мъжът като че ли чак сега си спомни, че носи нещо, и бързо остави кутията пред краката си.
— Кълна се! Ако ме пуснете, ще забравя, че съм ви виждал.
Но Борко не го слушаше. Вниманието му отново се насочи към пратката.
— Госпожице Санчес, лицето, което ми плати, за да ви намеря, не е много доволно, че сте решили да си намерите работа някъде другаде. Разбирате, че той не желае други в организацията му да последват вашия пример. Затова ме помоли да се погрижа да съобщите на другите, че сте направили грешка.
Борко кимна отсечено. Двама от хората му мигновено преметнаха автоматите през рамо и сграбчиха механика за ръцете. Борко клекна до кутията с инструментите и я отвори.
— Я да видим какво носиш? — И преди мъжът да отговори, бръкна и извади нещо. — Това ще свърши работа.
Изправи се и Куин видя, че държи дълга тънка отвертка. Борко погледна жената и каза:
— Не се притеснявайте. Всъщност не очаквам да държите реч. Има много начини да се предаде едно послание. Може би искате да видите предварително как ще изглежда вашето?
Обърна се към механика.
— Какво… — почна мъжът. — Стига де, нищо не съм направил. Моля ви.
Сърбинът сложи ръка на рамото му, усмихна се… и после заби отвертката в корема му чак до дръжката.
Механикът изкрещя и се преви. Но двамата мъже го задържаха изправен. Борко издърпа отвертката, огледа я и я заби отново, този път от другата страна.
Механикът повърна и закуската му за малко не улучи обувките на Борко. Сърбинът отново издърпа кървавата отвертка и я вдигна пред лицето на пратката.
— Нали разбирате, че ако го намушкам още веднъж, вероятно ще изгуби съзнание — обясни спокойно. — Още няма да е умрял, но ще изпусне купона. Този метод е резултатен, но повечето увреждания са отвътре. Отвън? Само няколко малки дупки. Нищо драматично. За да бъде посланието ефектно, поднасянето му трябва да има по-драматично въздействие.
Замахна с отвертката към лицето на механика и отпра част от бузата му. После го заудря по лицето, врата, раменете, гърдите, накрая заби отвертката отдолу нагоре под гръдния му кош, несъмнено се целеше в сърцето.
След секунди механикът беше мъртъв.
Двамата пуснаха тялото да рухне на земята. Борко измъкна импровизираното си оръжие и се обърна към пратката. Усмихваше се.