Той се опита да се убеди, че професията му прави нещата трудни.
— Последното, което ти трябва, е да се закачиш за някоя жена. — Това му каза Дъри, когато той случайно спомена, че е срещнал жена, която му харесва. — Тя ще стане слабото ти място. А имаш ли слабо място, свършено е с теб. Чукай всяка, която искаш. Навсякъде има пухкави катерички. Обаче не се закачай за една-единствена. Това ще те убие. Разбра ли?
Смешното е, че въпреки връзката на Дъри с Орландо това му беше останало в главата. Дори го превърна в един вид мантра и го използваше като оправдание за това защо трябва да изживее живота си сам. Но дълбоко у него, в онази част на съзнанието му, която винаги се опитваше да пренебрегва, той знаеше истината. Знаеше причината защо връзките му не се получават. Обаче това нямаше нищо общо със съвета на неговия учител.
За съжаление нищо не можеше да направи по този въпрос. Беше дал обещание и ако последваше истинските си чувства, това щеше да означава нарушение на обещанието. Нямаше значение, че Дъри е мъртъв. Куин беше дал дума, че няма да се забърква с нея.
— Ти си най-добрият й приятел — му беше казал Дъри. Беше една седмица преди операцията, при която загина. Помоли Куин да вземе самолета и да дойде в Сан Диего, за да обсъдят предстоящата задача. — Ако тя има нужда от нещо, а мен ме няма, за да й помогна, погрижи се да го получи.
— Знаеш, че ще го направя — каза Куин.
— Като казвам да й помогнеш, нямам предвид да се съберете. Разбра ли ме?
Куин за миг се вкамени.
— Аз…
— Мълчи — прекъсна го Дъри. — Не съм глупак, Джони. Зная, че я обичаш. Но тя винаги ще бъде моя. Разбрано?
Единственото нещо, което можа да направи Куин, беше да кимне. Дъри си беше говно до самия край. Познаваше Куин твърде добре. Знаеше, че когато обещае нещо, ще го изпълни. Дори този, на когото е обещал, да е в гроба.
Беше спазил и другото обещание. През годините, когато с Орландо не си говореха, я беше държал под око. Плащаше на други да ходят където и да живееше и да проверяват дали всичко е наред. Никога не отиваше лично. Страхуваше се, че няма да може да стои настрана от нея, ако го направи.
Куин дояде вечерята си, изпи последната глътка бира „Тайгър“ и подаде на Нейт под масата една петстотиндоларова банкнота.
— За какво? — попита той.
— Остави я под чинията си, когато си тръгнем.
Нейт го гледаше неразбиращо.
— Това е бакшиш.
— Не е бакшиш — възрази Нейт.
— Погледни го от тази гледна точка — обясни му Куин. — Може никога повече да не я видиш, но тя никога няма да те забрави.
— Нали идеята е да не се набиваш на очи — подхвърли Нейт.
Куин се изправи и му се усмихна криво. После се обърна и тръгна към вратата.
17.
В Банкок се разделиха. Куин щеше да продължи с „Еър Франс“ за Париж, а Нейт щеше да лети с „Бритиш Еъруейс“ до Лондон, където щеше да се прехвърли на полет на „Бритиш Мидланд“.
В Париж Куин го чакаше на изхода и беше доволен, че Нейт е изпълнил всичките му указания. Джинсите и тениските, които носеше във Виетнам, бяха изчезнали. Бяха заместени от елегантен тъмносин костюм, бяла риза и подхождаща раирана вратовръзка. Беше изчезнала и леко чорлавата кестенява коса. Сега имаше пригладена прическа с път отстрани. Гелът беше потъмнил значително цвета на косата му.
— Добра работа — похвали го Куин.
— Благодаря — каза Нейт. — В Лондон имах около петнадесет минути да се преоблека, да се наплескам с гел и да хвана самолета. Вероятно имах още по дланите, когато подадох билета на стюардесата.
— Наистина ли? — попита Куин загрижено.
— Не, тате. Бъзикам се — отговори Нейт. — Очилата ти са много яки.
— Ще ги наследиш, когато се капична.
— Е, не ми харесват чак толкова.
Също като Нейт, и Куин беше променил външния си вид. Очилата бяха с черни рамки, тесни и модерни. Той също носеше костюм, но неговият беше черен, а ризата в някакъв нюанс на тъмносивото. Обаче, за разлика от Нейт, той беше имал повече време да се занимае с косата си. Беше я подстригал съвсем късо.
— Ще се качим на полета за Берлин в пет часа — каза Куин. — „Луфтханза“.
Куин усети как настроението на чирака му се промени: младежът се напрегна. Досега играеха на жмичка. Но Берлин си беше действителна задача, истинска работа и без съмнение съвсем реална опасност. А споменът за Гибсън сигурно още не беше избледнял.