В момента Орландо бе на площада срещу „Доринт“ и го информираше по радиовръзката. Слушалката влизаше удобно в ухото на Куин и беше невидима при обикновена проверка. Микрофонът беше колкото копче и беше закрепен от вътрешната страна на яката му. Нейт, оборудван по същия начин, седеше в хотелското фоайе, разглеждаше списание и се преструваше, че чака някого.
Регистрацията на Куин мина бързо. Апартаментът беше предплатен и вече го очакваше. Той попита дали има някакви съобщения за него, но нямаше. Апартаментът беше на шестия етаж, значително по-малък от онзи в „Четирите сезона“. Куин донякъде очакваше да намери плик с инструкции, но нямаше нищо такова.
Постави чантата си на двойното легло, седна на дивана във всекидневната и пусна телевизора. Имаше само два канала на английски: Си Ен Ен Интернешънъл и Би Би Си Уърлд. Според брошурката на масичката за кафе имаше още един канал на английски, платен, който този месец предлагаше ретроспектива на Стенли Кубрик. Куин пусна новините и хвана края на репортаж за стачка на шофьорите във Франция, а след това началото на материал за предстояща конференция за Балканите, спонсорирана от президента на Европейския съюз Гунар ван Вурен. Тъй като това не го интересуваше, превключи на филмовия канал и се намери по средата на сцена в космическата станция от „2001“.
— Такси — чу гласа на Орландо в ухото си. — Двама мъже с костюми. Нямат багаж, единият носи чанта. — Това беше третият път, когато му съобщаваше за пристигащи пред хотела. — Влизат.
— Видях ги — обади се Нейт след няколко секунди. — Отминаха рецепцията, вървят към асансьорите.
След минута Куин чу стъпки по коридора. Спряха пред вратата на апартамента. Почти тридесет секунди не се случи нищо. После чу шумолене — пъхаха нещо под вратата. Стъпките се отдалечиха по коридора.
— Май току-що имах посещение — каза Куин.
— Там ли са сега? — попита Орландо.
— Не, но ми оставиха нещо.
Отиде до вратата. На пода лежеше не много дебел плик. На горната страна имаше голямо червено X. Куин поклати глава. Понякога се чудеше дали хората, с които работи, не добиват обучението си от измислиците на Иън Флеминг за Джеймс Бонд.
— Току-що излязоха от асансьора — прошепна Нейт. — Няма да им навреди на тия типове, ако от време на време се усмихват.
— Хванаха такси — пое щафетата Орландо.
— Снимахте ли ги? — попита Куин.
— Разбира се.
Куин вдигна плика, отиде до бюрото и го разряза с ножа за отваряне на писма. Внимателно изсипа съдържанието на бюрото. Пет листа. Двата горни бяха карти на Берлин. Едната беше на Мите, където се намираше хотел „Доринт“, а другата на район Нойкьолн. Третият лист беше платежно нареждане и потвърждение за преведена сума по една от многото му сметки. Куин вече беше проверил превода тази сутрин. Четвъртият лист съдържаше подробно описание на задачата. На последния имаше чертежи и планове на сграда — вероятно мястото на предстоящата среща.
— Изглежда, Дюк е открил повече за тази среща — каза Куин. — Мисли, че ще се състои във вторник през нощта.
— Мисли?
— Срещата е във вторник вечерта. Сигурност деветдесет процента — прочете Куин. — В някаква сграда в Нойкьолн.
— Има ли вече някаква яснота кои ще участват? — попита Орландо.
— Частично. РБО от Южна Африка. Но и това не е сигурно.
— Странно.
— Наистина странно.
— Споменава ли се Борко?
Куин огледа информацията.
— Няма нищо за него.
— Може би информацията на Пайпър е била погрешна.
— Може би — каза Куин безизразно. Почете още малко. — Дюк иска да намине днес.
— Кога?
— След час.
— Мога ли вече да се прибера? — попита тя. — Замръзна ми задникът.
— Да. Свали снимките и ми ги прати по мейла. Искам да им хвърля едно око, преди да се срещна с Дюк.
— Не искаш ли да прескочиш да ги видиш? И да ми донесеш една страшно голяма чаша кафе?
Куин се усмихна. Студената берлинска зима сякаш размекваше Орландо.
— Просто ми ги прати по мейла. Нейт ще ти донесе кафе.