— Мразя те — каза тя.
— Вече си ми го казвала.
18.
Дюк пристигна пред входа на хотел „Доринт“ с лимузина „Мерцедес“ С320 и десет минути закъснение.
— Много се радвам да те видя, Куин.
— Изобщо не си се променил — похвали го Куин, докато сядаше в колата.
Беше истина. Дюк не беше изгубил и грам от последния път, когато Куин бе работил с него.
Дюк само се изсмя, включи на скорост и се отдели от тротоара.
— Някакви неприятности?
— Не.
— Отдалеч ли пристигаш?
— Как може да живеете при такова време? — попита Куин в отговор, като пренебрегна въпроса.
Смехът на Дюк отново изпълни колата.
Срещата във вторник очевидно щеше да се проведе в сградата на стара неизползвана помпена станция в берлинския район Нойкьолн. Сградата се намираше на къса павирана улица — Шандауер Щрасе. Помпената станция беше от източната страна и горе-долу по средата на улицата. Дюк паркира мерцедеса в края на улицата и подаде на Куин малък бинокъл, за да може да огледа сградата по-добре.
— Има ли пазачи? — попита Куин, преди да погледне през бинокъла.
Дюк се усмихна.
— Един откъм предната страна и един отзад. — Акцентът му сякаш беше по-силен, отколкото преди две години. Приличаше на чешки или нещо подобно. Говореха на английски. Куин заподозря, че всъщност това е родният език на Дюк. — Този отпред обикновено седи в кола на улицата близо до главния вход.
Куин вдигна бинокъла и погледна. Със сигурност имаше човек в едно очукано „Волво“ близо до входа на помпената станция. Изглежда, четеше вестник.
— И вътре няма пазачи?
— Доколкото можах да установя — отговори Дюк, после вдигна рамене. — Обаче казва ли ти някой?
Оградата беше от ковано желязо, два метра висока. Дюк каза, че портата се заключвала в средата и се отваряла навътре. Самата сграда беше четириетажна, плюс таван, и беше по-висока, отколкото широка. Фасадата бе смесица от тъмночервени тухли и бетон. През метър имаше високи тесни прозорци със сини метални рамки, стигаха почти до покрива.
Дюк каза, че по фасадата имало дупки от шрапнели и куршуми, забивали се в нея при падането на Берлин в края на Втората световна война.
— Не оставяй на тухлите да те заблудят. Стените са подсилени с половин метър бетон.
— Какво е разположението? — попита Куин. Беше проучил чертежите, но се надяваше Дюк да му каже още подробности.
Дюк посочи югозападния ъгъл на постройката.
— Ето там е входът, веднага зад ъгъла. Вътре предната част представлява две трети открито пространство, което свършва точно под тавана. Висока е четири етажа, дълга е двадесет метра и също толкова широка.
— Доста голямо пространство.
— Използвали са го за машините, но вече ги няма — обясни Дюк. — Вътре от южната страна има стълбище нагоре. На всеки етаж има две помещения. Малко, около шест на осем метра, и голямо — десет на двадесет.
— Всички ли са използваеми?
— Едва ли. Може би само тези на първия и втория етаж. — Дюк го погледна. — Извинявай, забравих, че си американец. На втория и третия етаж.
В Европа партерът си беше партер, а първият беше над него. Обаче Куин вече беше съобразил това.
— Това ли е всичко?
— Таванът. Голямо пространство. Обхваща цялата сграда. Но моето предположение е, че е празен и не се използва. Влизал съм веднъж в тази сграда, но беше преди години. Дори по онова време подът на тавана беше доста несигурен. Ако пропаднеш, има да падаш доста дълго.
— А мазето? — попита Куин.
Дюк поклати глава.
— Никога не съм слизал там.
За мазето чертежите посочваха само, че е голямо отворено пространство. Нищо повече.
— Кога мога да вляза?
— Ако си готов, тази нощ ще е най-добре. Мисля, колкото повече наближава времето на срещата, толкова по-трудно ще става. Съгласен?
— И аз мисля така. Как ще вляза?
Дюк се усмихна и бръкна в джоба си — процес, който изискваше доста усилия. Извади лъскав сребрист ключ.
— За предната врата. Щастливият Берлин сега е мой дом. Познавам всички. — Дюк се изкикоти. — Екипът ти готов ли е?
— Да.
— Мога ли да попитам кои са?
— Дай ключа — каза Куин.
Дюк го пусна в шепата му.
— Как ще минеш покрай пазачите?
— Не се тревожи за това.
Куин отново вдигна бинокъла и огледа сградата. После го подаде на Дюк.