Орландо се поколеба.
— Може би зная отговора на този въпрос.
— Казвай.
— Намерих няколко отпратки, че Борко бил забъркан с Дал.
— Дал? — попита Куин. — Звучи ми познато.
— Аха — продължи тя. — И аз си помислих същото, затова порових малко. Очевидно действа от края на осемдесетте. Незначителен играч. Не можах да намеря човек, който да е работил за него, но все още проверявам. Останах с впечатлението, че сега възлага голяма част от работата на Борко. Но може и да бъркам.
— Окей. Първо ще се съсредоточим върху следата на Дюк. Може и да е Борко. Или някой друг. Или пък този Дал. Да се надяваме, че който и да е, нещата ще се изяснят. Ако това не стане и Борко не е пряко замесен в тази среща, ще го подгоним направо.
Орландо кимна.
— Нейт, ще дойдеш с мен тази вечер — нареди Куин.
— Окей — отговори младежът.
Куин погледна Орландо.
— Ти ще държиш връзка с нас по радиото. Така ще мога да ти съобщя, ако открия нещо полезно.
— Каква съм късметлийка — пошегува се тя. — Ще си седя на топличко.
19.
Беше десет и петнадесет. Шандауер Щрасе беше тиха и тъмна. Нямаше улични лампи и единствената светлина идваше от входовете на жилищните блокове оттатък кръстовището.
Куин и Нейт бяха взели такси, което ги остави на няколко преки оттук, близо до градската административна сграда на Карл Маркс Щрасе. Бяха с топли черни дрехи. Куин носеше раница — тежка, но поносимо.
— Искаш ли пак да преговорим? — попита Куин, докато крачеха по настлания с малки павета тротоар.
Нейт поклати глава.
— Няма нужда. Крия се и наблюдавам улицата. Трябва да ти съобщя, ако има нещо необичайно. Нали така?
— Не само необичайно — поправи го Куин. — Каквото и да е. Разбра ли?
— Разбрах.
Вече валеше и снегът се усилваше все повече. До сутринта сигурно щеше да натрупа цяла педя.
На ъгъла на Шандауер Щрасе спряха, за да огледат помпената станция. Като повечето от сградите на улицата, и тя беше тъмна.
— Ето там — тихо каза Куин. — Фордът до портата.
Волвото, което стоеше там следобед, вече го нямаше. Куин смътно виждаше очертанията на човек, отпуснал глава на волана. Явно дремеше.
— Виждам го — потвърди Нейт.
— Още ли не си вътре? — прозвуча в ухото на Куин гласът на Орландо.
— На ъгъла на улицата сме — обясни Куин.
— Кажи ми какво виждаш.
Куин се огледа.
— Шандауер Щрасе. Настилката е от павета. Достатъчно широка, за да паркират и от двете страни на платното коли, а в средата да остане място за двупосочно движение. Пусто е. Помпената станция е тъмна. Отдясно има триетажна сграда. Прилича на административна. Отляво има по-малка постройка. Тухлена. Един форд е паркиран на мястото, където следобед беше волвото.
— Нещо друго?
— Нищо по-различно от това, че е студено, мокро и вали, а аз трябваше още да съм на Мауи.
Куин и Нейт вървяха бавно покрай паркиралите коли. Стигнаха до форда и Куин ловко лепна малко топче приличащо на маджун вещество в долния ъгъл на задното стъкло. Човекът зад волана се размърда в съня си, но не вдигна глава.
Топчето беше специално — щеше да си пробие път покрай гумения уплътнител на прозореца и да изпълни купето с газ без мирис и вкус. След секунди човекът в колата щеше да бъде изваден от строя поне за два часа.
Куин внимателно отвори един малък найлонов плик и извади тънко парче мрежест плат. Постави го лекичко върху сместа на прозореца и се отдръпна.
Загледаха как топчето се смалява — парчето плат не само го нагорещяваше, но и насочваше газа право в колата. Когато топчето се стопи, Куин изчака три минути и кимна на Нейт.
— Спи като пън — каза Нейт, след като надникна през предния прозорец. — Ей, това е страхотен номер.
— Готов ли си? — попита съвсем делово Куин.
Нейт кимна.
Куин сложи ръка на рамото му.
— Помни, трябва да…
— … да ти казвам всичко — довърши Нейт вместо него.
— Браво. — Куин огледа за последен път улицата. Всичко беше тихо. — Окей, заеми позиция.
Нейт кимна, после пресече улицата към мястото на поста си, а Куин отиде до оградата, бързо се огледа да не би някой да го види и ловко се прехвърли през нея.
Тръгна по късата автомобилна алея, която минаваше покрай постройката и водеше към входната врата.
В левия джоб на якето му бе ключът, който му беше дал Дюк, заедно с малко мощно фенерче. Куин извади само ключа — имаше достатъчно светлина, за да вижда какво прави. Докато наближаваше вратата, тишината, обгърнала улицата, се смени с ниско приглушено бръмчене. Отне му секунда, преди да осъзнае, че се носи от вътрешността на сградата.