Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Ключалката вървеше трудничко, но пък изглеждаше стара, така че това не беше изненадващо. След като чу щракването на езичето, той отвори. Никъде не се виждаше светлина. Куин пое дълбоко дъх, влезе и затвори вратата.
Обгърна го пълна тъмнина. Остана неподвижен за няколко минути, ослушваше се. Освен силното бучене не се чуваше никакъв друг шум. Пъхна ключа в джоба си, извади фенерчето и светна. Една бърза обиколка на лъча му разкри, че е сам.
— Нейт, как е на улицата?
— Ледено — отговори Нейт, после добави: — Всичко е спокойно.
— Досега трябваше вече да си свикнал със студа — отбеляза Орландо.
— Имам впечатлението, че не беше много щастлива, когато трябваше да висиш пред „Доринт“ — озъби се Нейт.
— Само се преструвах — каза тя. — Мислех си, че така ще се почувстваш по-добре.
— Престанете — обади се Куин. — В случай че някой се интересува, аз съм вътре.
Насочи фенерчето към предната част на сградата и започна да проучва обстановката. Не му отне много време да открие защо е толкова тъмно. От вътрешната страна на прозорците имаше дървени плоскости, здраво закрепени за стените. Краищата им и всички снаждания бяха облепени с плат, така че навън да не може да излезе и лъч светлина.
До вратата имаше усилен със стомана панел. Беше на релси и можеше лесно да се плъзне пред нея и да запечата помещението.
— За какво им е притрябвало пък това, по дяволите? — промърмори той.
— За какво говориш? — полюбопитства Орландо.
Той описа запушените прозорци и подсигуряващата врата.
— Всичко изглежда ново и наскоро монтирано.
В помещението се носеше някаква миризма. Не неприятна. Всъщност точно обратното. Чиста, почти антисептична. Но не като в болница. Антисептичният мирис на болниците беше замърсен от миризмата на лекарства и смърт. Тази миризма беше на почистена и напълно дезинфекцирана стая, измита от тавана до пода и след това обилно изплакната.
— Какво може да означава това? — попита Орландо, след като Куин описа миризмата.
— Не знам.
— Опиши помещението.
Той насочи фенерчето към тавана.
— Наистина е голямо. Точно както каза Дюк. Прилича на пещера. До тавана има поне двайсет метра.
— Какъв е този шум? — попита Орландо.
Съвсем бавно, за да не пропусне нещо важно, той плъзна лъча на фенерчето надясно и ахна.
— Какво стана?
— Нищо — отговори Куин. — Изчакай малко.
Не беше сигурен какво вижда. Обектът заемаше повече от половината дължина на помещението и почти стигаше тавана. Беше гигантска сфера върху черен пиедестал. Изглеждаше направена от дебела бяла тъкан. Може би брезент. Черният пиедестал — всъщност широк пръстен — беше висок почти два метра. За разлика от балона, изглеждаше направен от нещо твърдо — метал, дърво или пластмаса. Нямаше да разбере със сигурност, докато не го огледаше от по-близо. Цялото съоръжение напомняше на Куин за великанска топка за голф, сложена върху купчинка пясък и очакваща удар.
Плъзна лъча на фенерчето по обекта. Отляво на около четвърт обиколка имаше скеле с формата на кула. Покрай кулата се изкачваше метална стълба. Куин я проследи с кръга светлина. Стълбата свършваше при платформа, свързана със сферата посредством четириметров брезентов тунел.
„Интересно“, помисли си Куин.
Пак плъзна фенерчето по кулата и забеляза нещо друго. През центъра на структурата минаваше асансьор.
Следващото му хрумване беше, че цялата тази конструкция представлява нещо като импровизиран изолатор, например за прехвърляне на опасни материали. „Или — помисли си, неспособен да забрави предметното стъкло — нещо биологическо.“
Направи няколко крачки в помещението. Каквото и да вдигаше този шум, беше някъде навътре, в задната част. Тръгна натам.
Приличаше на въздушна помпа. В това имаше логика. Нещо трябваше да надува сферата. За миг изпита облекчение. Помпата вкарваше въздух в сферата, което означаваше, че налягането вътре е по-голямо от външното: неподходяща комбинация, ако се работи с опасни материали. За тях налягането в сферата трябваше да е по-малко, отколкото в помещението, за да се предотврати неволното изпускане на нещо неприятно, а самото съоръжение трябваше да използва нещо различно от въздух.