Без да влезе в сферата, нямаше как да определи предназначението й. Може би нямаше нищо общо със срещата. А може би имаше. За всеки случай Куин трябваше да й сложи бръмбари.
— Е? — обади се Орландо.
— Все още не съм сигурен.
— Обясни поне нещо де.
— Защо просто не ти покажа? — предложи той.
Свали раницата от гърба си и я сложи на пода. Извади два предмета. Единият беше съвсем малък и черен, другият — четириъгълна кутийка колкото шоколад. Постави и двата на земята, след това нагласи фенерчето върху раницата — насочи го да свети така, че да може да го използва като работна лампа. Взе по-малкия предмет, обърна го и видя малкия номер отзад.
— Камера 17 — каза на Орландо.
— Трябва да включиш усилвателя — предупреди го тя.
— Момент. — Той вдигна четириъгълната кутия — усилвателя — и бутна мъничкото ключе от едната му страна. Усети леко трептене: усилвателят заработи.
След пет секунди Орландо каза:
— Получавам сигнал.
Куин остави усилвателя на пода до раницата.
— Колко светлина ти трябва?
— Просмуква ли се влага в помещението?
— Не мога да кажа.
— Насочи фенерчето към онова, което искаш да ми покажеш. Трябва да е достатъчно.
Обективът за нощно виждане на камерата беше от най-модерните. Орландо не би се задоволила с по-малко. Куин обърна раницата така, че фенерчето да сочи към сферата. След това стана и започна да плъзга камерата по помещението.
— Какво е това, по дяволите? — попита Орландо.
Куин беше насочил обектива към сферата.
— Не знам. Има стълба и асансьор. — Насочи камерата към скелето. — На върха има нещо, което прилича на тунел, вероятно водещ към вход.
— Дюк не ти ли каза за това?
— Каза, че бил влизал в сградата преди години. Вероятно дори не знае, че това е тук.
— Не ми харесва тая работа — промърмори Орландо. — Може би трябва да се откажем. Първо да видим дали ще мога да намеря още информация.
— Не. Вече влязох. Ще свършим работата сега.
Плъзна камерата по сферата, та Орландо да я разгледа по-внимателно. После попита:
— Колко камери ми даде?
— Двадесет. Пет повече, отколкото поиска.
— Окей. Мисля, че мога да покрия по-голямата част от помещението със седем. — Куин го беше планирал още преди това, но сега трябваше да направи някои промени. — Още не съм огледал останалата част, но като се вземат предвид чертежите, да речем, още осем за стаите в задната част. Така остават пет свободни. Една отвън за входната врата. Една от другата страна на улицата и две за двата края на сградата. По дяволите, това са всичките. — Помисли малко и каза: — Добре де, може би само седем за останалата част на сградата. Така ще ми остане една, която ще мога да поставя в сферата.
— Няма да влизаш там — възкликна Орландо.
— Ако усетя, че нещо не е наред, просто ще се обърна и ще изляза. Съгласна?
— Да бе, страхотен план — отговори тя, без да крие раздразнението си.
— Радвам се, че ти харесва.
Отне му един час да разположи камерите. Всяка беше свързана с микрофон — мъничък диск, прикрепен към парченце двустранна лепенка. Ако беше в радиус три метра от камерата, звукът се улавяше чудесно.
Седем камери бяха с една по-малко, за да се покрият помещенията на етажите в задната част на сградата. Но нямаше какво да направи. Скри усилвателя на тавана: напъха го между наклонените покривни греди. Дюк беше прав. Подът на тавана определено беше слаб. Куин на няколко пъти се притесни, че може да се стовари долу.
Свърши и слезе по стълбите. В раницата му бяха останали шест камери. Пет бяха за външната част на сградата, а една за вътрешността на сферата. Куин отиде при металната стълба, която водеше до платформата.
Когато започна да се качва, Орландо попита:
— Не можеш ли да вдигаш повече шум? — Без съмнение го наблюдаваше чрез една от камерите, които беше разположил в голямото помещение. Стъпалата, макар и здрави, бяха хлабаво закрепени и независимо колко тихо се опитваше да се качва, дрънчаха при всяка стъпка.
Накрая стигна до платформата. Пред него беше входът на онова, за което беше започнал да мисли като въздушен шлюз. Сега, отблизо, видя, че материалът, който обгръщаше сферата и тунела, не е точно брезент. Беше по-дебел и гумиран.