Имаше възможност за бягство, но нямаше да може да слезе навреме. Щяха да го забележат, преди да е успял да се спусне дори наполовина.
Отново погледна под платформата.
„Окей. Бягството може и да е невъзможно. Но ако…“
Тракането на металните стъпала спря.
Нямаше време за мислене. Куин прибра фенерчето, смъкна се през ръба на платформата и се вмъкна под нея.
За част от секундата спря, за да се ориентира, след това се запровира през скелето като през детска катерушка. Точно под центъра на помещението за биобезопасност спря.
По челото му се стичаше пот, дъхът му излизаше на пресекулки. Знаеше, че да виси просто така под центъра на помещението не е достатъчно.
Вдигна крака и ги завря над една от металните пречки, прилепи се към пода на помещението. Не беше невидим, но това беше най-доброто, което можеше да направи.
Долови как вратата към сферата се отваря. Чу се шумът на нахлуващия въздух, последван от стъпките на двама души — излязоха на платформата. Пауза, последвана от тих глас, после проблясък на светлина. Лъч на фенерче. Заигра по скелето.
След минута стъпките продължиха по платформата към лабораторията. Когато вратата се отвори, се чу засмукване и въздухът нахлу от едното помещение в другото. Миг по-късно вратата се затвори.
Лявото бедро на Куин започваше да се схваща и той пое риска да раздвижи крака си. Тъкмо намери по-удобна позиция и вратата на лабораторията отново се отвори. После се чу:
— Първи, тук Мац. Сферата е празна.
Човекът говореше на немски, ясно и членоразделно. Очевидно се обаждаше по радиостанция. А от неприглушения му глас стана ясно, че не носи противогаз. За Куин това означаваше, че лабораторията не е опасна. Щеше дори да почувства облекчение, ако не висеше на скелето и не се чудеше колко ли време ще мине, преди някой куршум да прониже главата му.
Радиото изпращя заради статичното електричество, после един глас, също на немски, но не с германски акцент, попита:
— Провери ли навсякъде?
— Да — отговори Мац. — Няма никой освен нас.
— А отдолу? — попита гласът.
Настъпи пауза. После Мац отговори:
— Проверяваме в момента.
Куин се напрегна. Нямаше какво друго да направи, освен да остане абсолютно неподвижен. Дори не можеше да извади пистолета, без да наруши равновесието си.
Внезапно лъчът на фенерчето се стрелна през ръба на платформата. Чу се тупване и Куин предположи, че единият мъж е коленичил, за да може да огледа по-добре отдолу. Лъчът проблесна по скелето покрай Куин, после продължи пътя си надолу към дъното на сферата. Щом стигна там, започна бавно да се придвижва по пода, без да пропуска дори и сантиметър.
— Нищо — чу се глас. Този път не беше Мац, а другарят му.
— Сигурен ли си? — попита Мац.
— Искаш ли да погледнеш?
— Първи, тук Мац. Няма никого долу.
— Трябва да е някъде в сградата — каза раздразнено гласът по станцията. — Още не е излязъл.
— Може би партньорът му го е предупредил — предположи Мац.
— Няма начин. Излизайте. Другите може да успеят да го изкарат навън.
— Разбрано.
Куин се заслуша как двамата мъже минаха по платформата над него и излязоха от сферата.
Остана неподвижно увиснал под платформата двадесетина минути — поне така предполагаше. Със затворени очи, дишаше равномерно, пееше си наум албума на Дейвид Бауи с големите му хитове „Промени едно“. На средата на „Джон, аз само танцувам“, кракът му пак се схвана и той опита да го раздвижи. Но нито Бауи, нито болката в прасеца не можеха да прогонят глождещата го мисъл.
Операцията настина се беше прецакала.
„Това е изцяло свързано с разцеплението“, помисли си. Само че вече беше ясно кой го е натопил.
Дюк.
— Зарежи теориите за заговори — беше казал Дъри. — В деветдесет и девет процента от случаите е вярно очевидното.
От мига, когато Дюк му беше пратил имейл, това си беше капан. Единствената причина, че не го ликвидираха, когато Дюк го вкара в колата си, бе, че искаха да пипнат целия му екип.
Куин присви очи. Означаваше ли това, че и Питър е забъркан в измамата? В края на краищата нали той го накара да дойде в Берлин. Ако се направеше и следващата крачка, означаваше ли това, че Питър е замесен в унищожаването на собствената си организация?