Беше от вида, в които се влиза. Щеше да е по на място в склада на месарница, отколкото в закрита помпена станция.
Знаеше, че трябва да излезе от сградата, но не можа да се сдържи да не погледне вътре. Този път желанието му да разследва надви нуждата да избяга.
Хвана дръжката на вратата и я дръпна. В първия момент тя не поиска да се отвори. Тогава видя стоманения щифт, който не позволяваше на дръжката да помръдне. Издърпа го и вратата се отвори лесно.
Обгърна го леден въздух. Хладилникът не беше настроен на охлаждане, а на замразяване.
Куин го освети с фенерчето. Беше дълбок два метра и половина и широк метър и петдесет. От двете страни имаше масивни стелажи с по четири метални рафта, всичките празни.
Чу шум и се обърна към вратата между двете помещения. Очакваше, че ще се отвори рязко и през нея ще нахлуят въоръжени мъже. Но вратата си остана затворена.
Той затвори хладилника и нагласи щифта, така че нищо да не изглежда подозрително. Обърна се към прозореца. Беше високо над пода.
Свободата на германската нощ го зовеше. Той хвърли поглед към вратата, през която сигурно всеки миг щяха да влязат пазачите. Не можеше да рискува.
„По дяволите — помисли си, — наистина взе да ми писва!“
Успя да се напъха между тавана и горната част на хладилника. Стискаше „Зиг Зауер“-а, който му беше избрала Орландо. Беше със заглушител. Последното, което искаше, бе да използва оръжието. Но ако го откриеха, нямаше да се даде лесно.
След половин минута вратата се отвори и няколко души нахлуха в помещението. Лъчи на фенерчета се застрелкаха от стена до стена, покриваха всяка педя. Но никой не светна нагоре към Куин.
Фенерчетата бяха четири. За всеки случай Куин се опита да преброи и стъпките. Да, четирима души.
— Видяхте ли? — Беше Мац, онзи, който пръв бе влязъл в сферата, за да търси Куин. — Казах ви, че не е слязъл тук.
— Тогава къде е? — попита втори глас.
Беше гласът от радиостанцията, гласът на човека, към когото Мац се беше обръщал с „Първи“. Сега, без радиосмущенията, гласът се стори на Куин много познат.
— Може да се е измъкнал покрай пазачите горе — предположи Мац. — Да се е промъкнал навън, без някой да забележи?
— Мислиш ли, че е възможно? — попита Първи.
— Не знам. Но очевидно не е тук. Вратата на мазето си беше заключена. Ако не е избягал, все още трябва да е някъде горе. Ти каза, че е добър.
— Аз поисках професионалисти, а Дюк ми прати тъпаци.
Куин прехапа устни. Пак Дюк.
— А там вътре? — попита Първи.
— В хладилника?
— Да.
Стъпките им се приближиха до него и спряха пред вратата.
— Тук има щифт. Ако е вътре, няма как да го е сложил на мястото му.
Накрая Първи каза:
— Да вървим.
Куин слушаше как излизат от помещението. Чу вратата да се затваря, но не помръдна. Нещо не беше наред.
Най-накрая, след десетина минути, чу стъпки. После вратата се отвори и мъжът, който беше останал да изчака, си тръгна.
Куин остана неподвижен още малко. Замисли се.
Точно така преди време един мъж бе останал да изчака в сенките. Гласът от радиостанцията. Човекът, когото Мац наричаше Първи. Мъжът, за когото го беше предупредил Пайпър.
Типът, когото беше видял в Торонто.
Борко.
21.
Измъкна се от сградата чак към един след полунощ. Борко беше оставил пазачи, но както сам беше признал, хората на Дюк бяха глупаци и Куин не беше кой знае колко затруднен да се промъкне покрай тях.
Успя да хване последното влакче по линия №7 — потегляше от Ратхаус Нойкьолн. Имаше само десетина пътници. Куин се колебаеше. Знаеше, че трябва да стигне до мястото за среща при извънредни обстоятелства, но му беше трудно да обмисли всичко, което току-що се беше случило.
Не можеше да се отрече, че Борко го беше надхитрил. Куин беше повярвал, че контролира събитията. Всъщност Борко ги беше контролирал, и то през цялото време. И макар Куин да се бе измъкнал, Борко все още държеше всичко под контрол.
Сърбинът не беше глупак. Дори хората му да бяха успели да хванат Орландо и Нейт, още не ги бяха убили. Борко знаеше, че докато двамата дишат, ще му служат като осигуровка, ако има някакви проблеми с Куин.
Слезе на Бисмарк Щрасе, качи се на улицата и взе такси до Ку’дам. Докато седеше отзад, отлепи от раницата малко квадратче тъмнолилава хартия. Беше една от двадесетината лепенки, които носеше. Орландо и Нейт имаха същите, само че нейните бяха сиви, а на момчето — черни. Бяха избрали тъмни цветове, защото щяха да привличат по-малко внимание.