Докато си обуваше обувките, не можа да не си помисли, че го прави пак. Спря за миг и се ослуша дали не се е събудила. Но единственият шум, който идваше от спалнята, беше дишането на дълбоко заспал човек.
Ку’дам вече беше претъпкан с хора, туристи и берлинчани. Задачата на Куин беше спешна, но крачките му бяха спокойни. Провери парапета на стълбата в търговския център. Все още имаше само една лепенка. Залепи второ квадратче до първото — така екипът му щеше да разбере, че все още е в безопасност. След това се сля с тълпата и се насочи към търговския център.
За момента единствената му собственост беше онова, което носеше в раницата: телефон, пистолет плюс три резерви пълнителя, шестте останали камери, монитор, за да проверява ъглите на камерите по време на монтажа предната вечер. Освен това имаше няколко лични карти, нож, комплект шперцове и аптечка за първа помощ. Имаше и бинокъл с ограничено нощно виждане. Парите нямаше да са проблем. Имаше достатъчно банкови сметки на имена, които знаеше само той и които не можеха да се проследят.
Онова, което нямаше, беше компютър. Неприятно, но това не бе краят на света. Никой друг освен Куин не можеше да получи достъп до данните на неговия харддиск. Той просто щеше да се самоизтрие, ако някой се опита да го хакне. А и по-голямата част от информацията беше качена на дискети, които бяха в Ел Ей. Информацията, от която имаше нужда, се намираше във външната памет на сигурно място в джоба му. Ако му дотрябваше, можеше да използва безбройните интернет клубове из целия град.
Най-непосредствената му нужда беше от дрехи. Намери един универсален магазин и си избра достатъчно неща, които да му стигнат за няколко дена. Плати в брой, след това се преоблече в тоалетната на магазина. Щом излезе, отиде до най-близкия уличен телефон.
— Бихте ли ме свързали със стаята на господин Макдоналд?
Стоеше в телефонна будка пред някаква хлебарница. Мобилният му телефон беше в раницата. Докато не купеше зарядно устройство, трябваше да икономисва батерията колкото може повече.
— Съжалявам, господине — отговори мъжки глас. — Господин Макдоналд си замина тази сутрин.
— Данке — отговори Куин. И окачи слушалката.
Пое дълбоко дъх. Макдоналд беше името, с което се бе регистрирал в „Четирите сезона“. Дори ако Орландо беше напуснала стаята като предпазна мярка, нямаше да се отпише. Това само потвърждаваше онова, което очакваше. По някакъв начин Борко беше проследил сигнала на комуникациите им до хотела, докато Куин беше в помпената станция. Налагаше му се да предположи, че са хванали Орландо.
Позвъняването в хотел „Доринт“ даде същия резултат.
По вратата зад гърба му се почука и Куин се обърна. Една тийнейджърка нетърпеливо се беше втренчила в него през стъклото. Куин й кимна, отвори вратата и излезе от будката.
Сега главният му приоритет беше намирането на Орландо и Нейт. И вече знаеше точно откъде да започне.
Дюк оперираше от Берлин вече доста време. Всъщност прекалено дълго. А това беше добре, защото бе правил различни неща. Глупави неща. Неща, които умните хора в занаята не биха направили, независимо колко дълго живеят някъде. Дюк не беше толкова умен. Просто имаше късмет.
Куин седеше в едно волво комби, преди половин час го беше откраднал от Ку’дам. Беше паркирал срещу един нощен клуб на Кайзер Фридрих Щрасе. Все още беше рано и клубът нямаше да отвори още няколко часа. Но въпреки това кипеше оживена дейност: доставяха кашони с алкохол, миеха прозорците, метяха тротоарите.
Заведението принадлежеше на Дюк. Вероятно го смяташе за прикритие, но според Куин си беше жива пречка.
— Никога не изпъквай — казваше Дъри. — Никога не се фукай. Фукането ще те вкара в гроба. В тази занаят може да изкарваш достатъчно пари, но няма защо да ги пилееш. Слушаш ли ме?
Куин го слушаше. Обаче очевидно никой не беше отделил време да накара Дюк да разбере това. Защото както правеше всяка сутрин, Дюк спря пред клуба същия „Мерцедес“, с който бе возил Куин предния ден.
Беше сам. Арогантността му щеше да стане причина за падението му. Държане от вида „Берлин е моят град, тук никой не може да ме пипне“. „Глупак“, помисли Куин.
Причината да дойде толкова рано беше да провери сметките от предната нощ. Куин знаеше това от последния път, когато бе работил с него. Тогава Дюк се перчеше с бизнеса си — как обичал да започва всеки ден с проверка на бизнеса. И как специално започвал всеки ден в 11 сутринта в „Мезон дю Ша“