— Какъв ти е проблемът? — попита Дюк.
— Кажи й!
Дюк се обърна към възрастната жена.
— Фрау Рус, влезте в банята, докато ние разговаряме.
Този път жената се подчини. Куин се обърна към Дюк и каза сухо:
— Стани.
Дюк се опря на ръце, за да се надигне, и се изправи.
— Какво е станало, Куин?
Куин не каза нищо. Гледаше го в очите.
— Кажи де. Не ме плаши.
— Хайде да оставим всичките тия глупости от сорта на знаеш-защо-съм-тук. Съгласен ли си?
Ръката на Дюк внезапно се стрелна под сакото му, но Куин го очакваше. Сграбчи Дюк за косата с лявата си ръка и опря ножа в гърлото му.
— Много внимавай.
Дюк се вцепени.
— Казах: много — продължи Куин. — Ръцете настрани. Бавно.
Дюк понечи да каже нещо, но Куин го прекъсна:
— Млъквай.
Дюк вдигна ръцете си встрани.
Куин пусна косата му и бръкна под самото му. Измъкна пистолет. Глок.
Пъхна го в джоба на якето си.
— Нещо друго?
— Не.
Куин натисна по-силно с ножа.
— Не — повтори Дюк. — Нямам друго.
— Сядай — заповяда Куин.
Отдръпна ножа и позволи на Дюк да седне в креслото. По челото на дебелака беше избила пот. Пред креслото имаше масичка за кафе. Куин бутна на пода струпаните върху нея списания и седна на ръба.
— За кого работиш?
— Не е твоя работа.
Куин размърда ножа.
— Не ме изнервяй. И без това съм ядосан.
— За Борко — бързо отговори Дюк.
— Само за Борко ли?
Дюк нервно погледна ножа.
— Той ми е единственият контакт.
— А не Дал?
— Това име не ми говори нищо.
— Ужасно мразя да ме лъжат.
— Не лъжа — отговори Дюк. Куин приближи ножа до гърлото му. — Добре де, добре. Чувал съм името на тоя Дал. Обади се веднъж на Борко, докато имахме среща. Само това знам.
Куин се втренчи в него, без да казва нищо.
— Кълна се.
— Дай тогава да поговорим за помпената станция. За какво я използват?
— Да не мислиш, че са ми казали? — попита Дюк. — Борко дори не ме пусна вътре.
— Без тия. Базата на Борко не е тук. Той има нужда от местен човек. Човек, който познава града и може да организира нещата. — Куин вдигна ножа към очите му. — А това си ти. Така че не ми се кълни.
— Куин, аз към никой. Наемник. Също като теб. — Дебелакът трепереше. — Борко не ми казва нищо. Вярно, аз наех станцията, но само толкова. Нямам представа какво правят там.
— Помисли си. Може би забравяш нещо. Нещо, което Борко може и да не ти е казвал направо. Нещо, което си чул или си разбрал сам.
Дюк мълчеше. Погледът му обаче подсказа на Куин, че знае много повече.
— Е?
Дюк се поколеба, после каза:
— Имам само предположение.
— Давай.
— Искат да разкарат Офиса от пътя си. Не зная защо. Борко се е оправил с това. Мисля, че е работил с някого отвътре.
— С кого? — попита Куин. — С Питър ли?
Дюк не отговори.
— Добре де — каза Куин, — но защо да ликвидират мен? Та аз само работя за Офиса.
Дюк се поколеба.
— Казвай.
— Ти си специална поръчка.
— Специална поръчка? Някой ме е нарочил?
— Това е всичко, което чух, всичко, което зная.
Куин изчака малко, за да схване напълно значението на думите му. Специална поръчка? Възможно ли беше да е истина? Дори да беше, това хвърляше твърде малко светлина на случващото се.
— Каква е целта им? — попита Куин.
— Вече ти отговорих — тросна се Дюк.
С плавно движение Куин плъзна острието по ухото му. По врата на дебелия мъж започна да се стича кръв.
— Недей! — викна той и затисна раната с ръка.
— Каква е задачата? — попита Куин.
— Казах ти, че…
Ножът помръдна.
Дюк вдигна умолително ръце.
— Добре де, чакай. Чух нещо. Но не можах да го разбера.
— Какво?
— Някакво съкращение. Буквено — отговори Дюк и затвори очи, сякаш се напъваше да си спомни.
— Какви букви?
— Чакай де! М ли беше?… МИ… Не, не, М… О… МОМП. Да, МОМП.
— Какво означава?
— Откъде да знам?
— Лъжеш. — Куин беше сигурен, че Дюк крие нещо. — Какво означава?
— Не знам.
— Тогава какво знаеш, по дяволите?
Дебелакът погледна надолу и не отговори.