Тръгна покрай следите. Заваля по-силно, но следите бяха достатъчно дълбоки, така че щеше да мине известно време, преди снегът да ги затрупа.
На стотина метра от къщата имаше по-широко утъпкано място. Неизвестният бе стоял зад прикритието на няколко бора и вероятно бе потропвал с крака, за да се стопли.
„Оттук си гледал пожара — каза си Куин, представяше си сцената. — За да се увериш, че се разгаря хубаво.“
Но защо неизвестният се беше върнал?
Защото сега си личеше, че горните следи определено са насочени към къщата.
Куин се зачуди за причината, но не му хрумна никакъв отговор. Реши засега да не мисли за това и продължи по дирята навътре в гората.
И забеляза в тези следи нещо различно. Тук не беше минавано няколко пъти.
„Окей — помисли Куин, — нашият човек се приближава към къщата от някакво място в гората. Пали пожара. Връща се в гората. Намира си място да се скрие и да се увери, че си е свършил работата добре. И после какво?“
Единственият възможен отговор, който можа да измисли, беше, че огънят не се е разпалил от първия път.
„Или — осъзна той внезапно — се е появил някой, който е можел да попречи на намеренията на подпалвача.“
Не беше докладван обаче друг труп. Само този на Тагарт. Единственото, което Куин можеше да определи от следите със сигурност, беше, че убиецът не е напуснал местопрестъплението по същия път, по който е дошъл.
Куин седеше в експлоръра пред вила Фарнам и говореше по мобилния си телефон с Питър, шефа на агенцията, наричана простичко Офиса.
— Определено не е нещастен случай.
— Свидетели? — попита Питър.
— Изглежда няма.
— И Тагарт е единствената жертва?
— Да — потвърди Куин. — Освен ако няма нещо друго, което смяташ, че би трябвало да зная.
— Нищо — отвърна Питър и Куин усети, че лъже. — Началникът на полицията разполага ли с нещо друго?
— Подхвърли нещо, което не знаех — отговори Куин.
— Какво?
— Каза, че говорили с някаква жена, която заявила, че е сестрата на Тагарт. Знаеш ли нещо за това?
— Просто довърши нещата и ми изпрати доклада си — каза Питър, без да отговори на въпроса.
— Не се ли интересуваш от причината за смъртта?
— Не. Ти откри всичко, което трябваше да знаем.
— Какво си направил? — попита Куин. — Наел си човек, на когото нямаш доверие, за да премахне този тип? И сега се тревожиш, че не си е свършил работата както трябва?
— Не сме убивали Тагарт — каза Питър след кратка пауза. — Той не ни е от полза мъртъв.
— Кой беше той? Добре, Питър, както и да е. Трябва да съм заминал оттук до довечера. Ще получиш доклада ми сутринта. — Куин за момент спря. — Има някои неща, които искам да проверя.
Питър изчака малко, после попита:
— Какво по-точно?
— Няма кола. Тук, на самото място, в полицейския доклад също не се споменава нищо. Тагарт не може да е дошъл пеша.
— Може да е взел такси.
— Тук на човек му трябва собствен транспорт.
Миг мълчание. После Питър каза:
— Кадилак.
— Какво?
— Караше бял кадилак.
— Благодаря — каза Куин. — Това ще ми е от помощ.
— Вероятно го е взел онзи, който е запалил пожара. Вече отдавна е изчезнал.
Куин беше на същото мнение, но нямаше да навреди, ако провери. Обаче му се стори странно, че Питър толкова държи да приключи бързо със случая.
— Какво друго? — попита Питър.
— А?
— Каза някои неща.
— Е, не, няма друго — излъга Куин.
— Съжалявам, агент Бенет, но пожарникарите не са видели кола — заяви Джонсън. — Мой пропуск, би трябвало да се сетя. Все пак сме малко управление и нямаме много произшествия. Въпреки това трябваше да ми направи впечатление.
— Не бих се тревожил твърде — каза Куин. — Може да го е докарал някой приятел. Или просто да си е наел такси.
— Възможно е — отговори Джонсън. — Ще проверя.
— Може сестрата на Тагарт да знае нещо. Поне каква кола е карал — подхвърли Куин: надяваше се да забави полицейското издирване, докато не проведе своето собствено.
— Добра идея. Ще я попитам.