25.
Нямаше друг избор: трябваше да се върне при Софи за още една нощ. По пътя натам спря още веднъж на Ку’дам. В слабото осветление на стълбището едва не го пропусна. Може би причината беше, че се бе подготвил да не види нищо. Пък и съзнанието често вижда онова, което очаква. Куин дори го пипна, за да се увери, че наистина е там.
Сиво квадратче, залепено на перилото до неговото.
Орландо.
Беше жива и свободна. Куин трябваше да се насили да започне отново да диша. Внимателно извади още една морава лепенка от раницата си и я залепи наполовина върху сивата. Ако всичко вървеше по план, трябваше да се срещнат в 10:00 на следващата сутрин.
— Кога? — попита Софи.
— Сутринта — отговори Куин.
Очакваше, че ще го попита защо си тръгва или къде отива, или защо изобщо се е върнал при нея, но тя не го направи.
— Освен ако не искаш да си тръгна веднага.
По лицето й се плъзна хитра усмивчица.
— Какво искам аз ли? Много добре знаеш какво искам!
На следващата сутрин Куин отново се събуди рано. Събра си нещата и си тръгна, преди Софи да се размърда. Макар да й беше казал, че може да се върне, прекарването на втора нощ тук означаваше поемането на голям риск. Каза си, че това е за последен път. Не можеше да изкушава съдбата трета нощ подред.
Взе такси до Потсдамер Плац и в приземния етаж на търговския център си купи сандвич. На горния етаж бяха обичайните за такова място стоки. Куин влезе в магазин „Сатърн“, специализирана верига за електроника, и си купи зарядно устройство за телефона. После слезе един етаж по-надолу и си купи ризи.
Половин час се въртя из улиците, за да провери дали не е следен, след което се насочи към спирката на надземната железница и се спусна към перона, където спираше С2. Почти вярваше, че ще я види да го чака. Но въпреки че имаше двадесетина души, Орландо не беше сред тях.
Куин зае позиция в единия край в близост с тунела за излизане. Погледна си часовника. Вече беше 10:05. Орландо закъсняваше. След три минути пристигна следващото влакче. Вратите се отвориха и слязоха трийсетина деца заедно с учителите си. Равнището на шума на спирката се повиши в аритметична прогресия.
Все още нямаше следа от Орландо. Настъпи известен хаос, когато пристигналите пътници тръгнаха към изхода, а заминаващите почнаха да се качват на влакчето. После то изведнъж потегли и спирката опустя и утихна.
Не, не опустя напълно. Някой се беше облегнал на стената в другия край. По стойката Куин незабавно реши, че е жена, макар да беше навлечена така, че на човек му беше трудно да определи.
Гледаше към него и той тръгна към нея. Когато я наближи, забеляза, че лицето й е увито в червен раиран шал така, че се виждаха само очите. Азиатските очи на Орландо.
Ако не беше толкова добре обучен, щеше да се усмихне облекчено. Вместо това с нищо не показа, че я е познал. Продължи да крачи към стълбището. Дори не я погледна повторно.
Въпреки подготовката си трябваше да използва цялата си воля, за да не се обърне и да провери дали го следва. Берлинската транспортна система беше покрита с камери и макар че беше твърде малко вероятно Борко да разполага с ресурсите да провери всички, по-безопасно беше да предположи, че може да го направи. Последното, което искаше, бе Борко да разбере, че двамата са се намерили.
На улицата Куин се смеси с тълпата. Миг по-късно тя се изравни с него.
— Нейт? — попита Орландо с приглушен от шала глас.
— Още няма знак от него — отговори Куин. — Добре ли си?
— Няколко драскотини. Нищо сериозно.
Минаха покрай майка, която буташе количка с бебе, после край една възрастна двойка, повлякла тежки пазарски чанти.
— Защо ти отне толкова време, за да оставиш знак? — попита Куин.
— Не съм сигурна дали си забелязал, но не се вписвам твърде сред хората тук — отвърна тя. — Не можах да ида там през нощта, когато ни предадоха. Затова си намерих безопасно място и зачаках. Нямаше как да си покажа физиономията на дневна светлина, така че вчерашният ден отпадна. Можах да изляза чак по тъмно. Тогава разбрах, че си жив.
— Сега също е ден.
— Да. И не ми е много гот да съм навън. Хайде — подкани го тя, — запазила съм апартамент в „Мандола Суитс“.
— Какво? — Куин спря и за първи път я погледна право в очите. — Хотелите са първото място, където ще ни търси Борко.