— Нали все трябва да отседнем някъде?
— Ами ако някой те е забелязал, когато си се регистрирала?
Тя поклати глава.
— Няма начин. Направих го по телефона. Поисках куриер да вземе ключа и да ми го донесе на гарата на Фридрихщрасе. Той сигурно реши, че съм помощничка на някакъв тип. То си е така де. — Тя бръкна в джоба си и измъкна една магнитна карта.
„Мандола Суитс“ беше отличен избор, особено като се имаше предвид положението им. Хотелът беше създаден за продължителен престой. Имаше няколко дискретни изхода, което означаваше, че гостите може никога да не минават през фоайето. Във всяка стая имаше обзаведена кухня. А най-хубавото беше, че се намираше точно на Потсдамер Плац. Тяхната стая беше на петия етаж и гледаше към Лайпцигер Щрасе. За съжаление Орландо бе успяла да запази апартамент само с една спалня, така че на Куин щеше да му се наложи да бивакува на дивана.
Щом се съблякоха и Орландо свали шала, Куин забеляза синина на скулата й.
— Пепелник — обясни тя, след като той я посочи с пръст.
— Ти ли падна върху него, или той върху теб?
— Задникът, който го хвърли, ме целеше в тила, но аз се обърнах в последния момент.
Куин се беше вторачил в нея, държеше да научи повече.
Орландо седна на дивана.
— Някак си са се включили в нашия сигнал. Знаеха къде си. И са успели да ме засекат. Вероятно ужасно са се изненадали, че бях в съседство с мястото, където беше отседнал.
— Тогава как не те пипнаха?
— Щом сигналът ни беше заглушен, знаех, че разполагам само с няколко секунди — обясни тя. — Грабнах пистолета, свих се зад дивана и го насочих срещу вратата. Мисля, че техният избор на момент беше малко неточен. Вероятно са искали да прекъснат комуникациите ни и в същия миг да нахлуят при мен. — Тя вдигна рамене. — Аз бих го планирала така. Бяха трима — продължи тя. — Улучих първия веднага щом влезе. Втория, когато хукна към спалнята. Последният ми създаде най-големите неприятности.
— Той ли хвърли пепелника?
Тя кимна:
— Да. Но доста дълго няма да може да хвърля нищо. Не можех да чакам да видя дали ще дойде още някой, така че събрах каквото можах и се измъкнах. — Тя кимна към него. — Сега е твой ред.
Куин й разказа за бягството от сферата, за разговора с Дюк и връщането в сферата предишната вечер.
— Нарочно ли се опитваш да ме изкараш некадърна? — попита тя.
— Нямах намерение да изтъквам това.
— Чувствителността ти е трогателна — измърмори Орландо. — А Нейт?
Лицето на Куин се изопна.
— Досега трябваше да се обади.
— Няма да се обади.
— Знам.
Орландо го погледна за момент.
— Ще го намерим.
Куин кимна, но не каза нищо. Надяваше се чиракът му да е още жив, когато го намерят.
Помисли малко, после извади мобилния си телефон.
— Мисля, че е време за едни сериозен разговор с Питър.
— Е, приятно прекарване. — Тя стана и отиде в банята.
Докато набираше, Куин чу шума на душа.
След миг Мисти вдигна.
— Куин се обажда.
От другата страна настъпи мълчание.
— Мисти? — попита той.
— Извинявай — каза тя с разтреперан глас, — просто… чухме, че си мъртъв.
— Кога се предполага, че се е случило това?
— Преди две вечери — отговори тя. — В Берлин.
— Не се чувствам умрял.
— И слава богу. Искаш да говориш с Питър, нали?
— Разбира се.
След няколко секунди Питър се обади.
— Господи, Куин, какво става?
— Ти ми кажи.
— Борко се хвали, че те е премахнал заедно с целия ти екип. Изглежда знае, че работиш за мен.
— Сериозно? Кажи ми, Питър, а ти за кого работиш?
— Какво искаш да кажеш?
— Работата с Дюк беше капан — отговори Куин. — Излиза, че е бил гъст с Борко. Зная, зная, че е шокиращо — каза той с безизразен глас. — Обаче искаш ли да чуеш нещо още по-интересно? Каза ми, че Борко е отговорен за разцеплението. И че е имал помощ отвътре. Ти си единственият, който много държеше да работя с Дюк. Умоляваше ме. Сега излиза, че Дюк е работил за Борко. А Борко е човекът, който елиминира Офиса. Виждаш как се получава, нали?
— Да ти го начукам! Как изобщо може да си го помислиш?! — избухна Питър. — Твърдиш, че съм набъркан в заговор, при който загинаха мои близки приятели? Смяташ, че бих направил подобно нещо?… Майната ти!
— Ти си човекът, който искаше да дойда тук.