— В безопасност.
— Виждал ли… си я скоро?
— Преди час.
Пак настъпи мълчание.
— Чу се… че е мъртва.
— Заговори се, че и аз съм мъртъв.
— Значи… си чул.
— Можем ли да минем на въпроса?
От другия край на линията се чу някакво раздвижване. Очевидно Къртицата сменяше позата си.
— Предметното стъкло… беше много повредено… отнема ни доста време… може би след няколко дни… ще ти пратя мейл… кога да ми се обадиш.
— Почакай — обади се Куин, предусещаше, че Къртицата ще затвори. — А надписът на гривната?
— Той също… създава затруднения.
— Значи още нямаш нищо?
— Засега.
Куин се беше надявал на малко новини, нещо, което поне да ги насочи в правилната посока.
— Окей — каза той. — Имам още една молба.
— Какво… искаш — попита гласът.
Куин му каза.
26.
Някъде пищеше аларма. Не будилник, а нещо по-яко. По-тревожно. Куин отвори очи. Отне му известно време, за да се ориентира. Леглото му беше по-тясно и твърдо от неговото. А и лежеше на една страна. Това бе необичайно. После си спомни. Изобщо не беше в леглото си. Спеше на дивана в апартамента в „Мандола“.
Вдигна глава и погледна електронния часовник на масата: 3:43 сутринта.
— Какъв е този шум?
Куин се обърна. Орландо стоеше на вратата на спалнята. За пижама й служеха една свръхголяма тениска и долнище на три четвърти анцуг.
Куин се заслуша в алармата. Не беше от апартамента, а по-скоро от коридора пред него.
— Противопожарната аларма — каза той внезапно нащрек.
Стана от дивана и бързо отиде до входната врата. Задуши въздуха за пушек. Въздухът си беше същият, както когато си беше легнал. Сложи ръка на вратата и каза:
— Хладна е.
По коридора вече тичаха хора и надвикваха писъка на алармата. Паникьосани хора, внезапно вдигнати от сън.
— Не ми се струва нормално — подхвърли Орландо.
— Облечи се — нареди Куин. И той си помисли същото като нея. — И си вземи нещата.
Неговите дрехи бяха сгънати на стола до дивана. Той ги нахлузи за рекордно кратко време, прибра новите покупки в раницата, облече якето, метна раницата на гръб и я пристегна здраво с колана на кръста.
Мъничко по-късно Орландо също беше готова. Куин пак отиде при вратата и се заслуша. Алармата все още звънеше силно, но вече не се чуваха стъпки и гласове. Той се поколеба. Имаше само две възможности. Или пожарът е истински, или не. А ако не беше, това означаваше, че случващото се е капан. Дори не му се мислеше за възможността да е фалшива тревога. Тогава съвпаденията щяха да са прекалено много. А вярването в съвпадения подобно на отстъпването пред собственото любопитство беше в дългия списък с неща, които могат да те убият.
Така че ако това беше опит за вдигане на гълъбите, значи Борко подозираше, че с Орландо са в хотела, но не знаеше къде. Дали имаше пожар, или не, нямаше никакво значение. Решението беше едно и също. Трябваше да изчезнат.
Куин завъртя топката на бравата и лекичко я открехна. Съвсем мъничко, колкото да надникне.
— Няма никой.
Свали раницата, дръпна ципа на капака и извади глока, който беше взел от Дюк.
— Дръж.
Орландо провери дали е зареден и каза:
— С патрон по-малко съм.
Куин извади един от резервните пълнители за зигзауера от раницата, измъкна един от 9-милиметровите патрони, подхвърли го и повтори:
— Дръж.
Прибра пълнителя в раницата и отново я метна на гръб. После извади от джоба на якето своето оръжие.
С пистолет в ръка кимна на Орландо, после отвори вратата докрай и излезе в коридора. Никакъв пушек, никаква миризма, изобщо никакви признаци за пожар. В празния коридор бяха само двамата.
В двата му края имаше стълбища. Куин беше проверил и двете почти веднага след като бяха пристигнали. Онова отляво, така нареченото западно стълбище, стигаше от последния етаж до партера. А другото вдясно стигаше чак до покрива.
Куин тръгна надясно. Орландо го последва, като пазеше гърба им. Излязоха на стълбището, спряха се и се заслушаха. На стълбището имаше още някого. Може би двама. Бяха няколко етажа по-надолу, но Куин не можеше да определи дали се изкачват, или слизат.
Куин и Орландо тръгнаха нагоре.
Изходът за покрива беше три етажа над тяхната стая. Отне им само четиридесет и пет секунди, за да стигнат там. Отново спряха и се ослушаха.