Стъпки. Може би четири етажа по-надолу, но определено се качваха.
— Може би е охраната на хотела — прошепна Орландо.
— Възможно е — отговори Куин. Но и двамата знаеха, че не могат да поемат този риск.
Една табелка на вратата предупреждаваше, че ако бъде отворена, ще зазвъни аларма. Куин предположи, че не може да е по-шумна от онази, която още ечеше из целия хотел. Отвори вратата и както обещаваше надписът, зазвъня още една аларма. Но беше само електронно пиукане, което едва се чуваше на фона на звъна на сигнала за пожар.
Излязоха на покрива. Орландо затвори вратата. Огледаха се. Покривът беше голям и плосък, тук-там стърчаха вентилационни шахти и тръби.
Вдясно от тях беше Лайпцигер Щрасе. Куин отиде до ръба на покрива и погледна долу. Три пожарни бяха спрели пред входа на хотела. Недалеч от тях десетки хора се бяха скупчили в студа. Миг по-късно Орландо застана до него.
— Кои са тези? — попита и посочи трима мъже, които стояха малко встрани.
За разлика от повечето гости на хотела, мъжете бяха с топли черни дрехи. Двама сякаш наблюдаваха сградата. Третият говореше по мобилен телефон. Можеше да са от пожарната или пък охраната на хотела. Но ако беше така, къде бяха униформите им?
— Които и да са, не мисля, че ги интересува пожарът — заключи Куин. — Хайде.
Прибра пистолета в якето си и тръгна към източния край на покрива. За съжаление „Мандола“ се издигаше самотен и не се допираше до някаква друга постройка. Последният етаж на хотела обаче се гордееше с луксозните апартаменти с открити вътрешни дворове, които се намираха само на три метра под покрива.
— Първо ти — каза Куин.
Без да каже дума, Орландо се плъзна през ръба и скочи във вътрешния двор под тях. Щом тя се дръпна встрани, за да не пречи, Куин прекрачи перваза на покрива и тъкмо да се спусне, един глас се провикна:
— Стой!
Куин се пусна.
Насмалко да се натресе на един шезлонг.
— Видя ме — прошепна Куин. Преследвачът беше по петите му и много добре знаеше къде бе скочил.
Шепненето беше излишно. Орландо бе чула гласа. Тя бързо се прекатери през оградата, която ги отделяше от патиото вляво. Куин се оказа по-близо до това вдясно, така че се покатери на оградата в края на дворчето и като пазеше равновесие, стигна до следващия вътрешен двор. Скочи и се присви. Тъмна фигура се появи на ръба на покрива.
Куин гледаше от скривалището си в сянката на стената, която разделяше вътрешните дворове. Мъжът говореше по телефона. На немски.
— Не зная. Прескочи през ръба, но не го виждам.
Свали телефона от ухото си и го пъхна в джоба си. После се наведе през ръба и напрегнато заразглежда патиото под себе си. Слаба светлина от улицата освети чертите му и Куин го позна почти веднага. Беше единият от двамата, заснети от Орландо, които му бяха донесли информацията от Дюк и я бяха пъхнали под вратата.
Човекът на Борко прехвърли крака над ръба, пусна се и падна почти на същото място, където бе кацнал и Куин. Стената, която отделяше вътрешните дворове, вървеше под ъгъл от предпазната стена в края на сградата и оттам до покрива. Беше добра като прикритие, но сега скриваше и мъжа от погледа на Куин.
Куин се огледа.
Само на метър от него имаше някакъв градински стол. Куин се протегна и го блъсна, после се притисна плътно към разделителната стена. Столът се плъзна със стържене по плочника.
Почти веднага чу стъпките на мъжа да се стрелват към разделителната стена. Миг по-късно главата му се подаде над оградата. Гледаше натам, накъдето се бе плъзнал столът. Свит точно под него, с пистолет в ръка, Куин изчакваше.
Мъжът скочи върху предпазната стена, лявата му ръка се протегна към наклонената стена между апартаментите, за да запази равновесие. Вдясно от него имаше девететажна пропаст.
— Можеш да спреш — обади се Куин на немски.
Преследвачът започна рязко да се обръща с пистолет в ръка.
— Спри или си труп — предупреди го Куин.
Мъжът спря. Все още се държеше за разделителната стена с лявата ръка.
— Хвърли пистолета — нареди Куин.
Мъжът не помръдна.
— Хвърли го! — подвикна и Орландо зад него.
Мъжът завъртя глава към нея, като при това едва не изгуби равновесие. Орландо стоеше само на метри от него във вътрешния двор, където бяха скочили и тримата.
— Внимавай — предупреди го тя. — До долу има доста летене.
Мъжът отмести поглед от нея към Куин и се усмихна унило.