— Значи сте се намерили.
— Пистолетът — настоя Орландо.
Мъжът разтвори пръсти и пусна пистолета да падне покрай защитната стена към тротоара. Значи не беше някой от неспособните наемници на Дюк. Очевидно беше професионалист.
— Тук ли ще стоя — хладно попита мъжът, — или вече мога да сляза?
— Стой там — отговори Куин. — Засега.
— Сега какво? Просто ще изчакаме, докато дойдат приятелите ми?
— За да ни убият? — попита Куин. — Не мисля.
— Защо да ви убиваме? Нямаме подобни нареждания.
— Да бе — изсмя се Орландо.
— Не ми ли вярвате? — Мъжът понечи да си бръкне в джоба.
— Не мърдай — предупреди го Куин.
— Просто си вадя телефона.
Куин помисли малко, после кимна.
— Добре. Обаче бавно!
— Изчакайте — каза мъжът в телефона. После го протегна към Куин.
— Хвърли ми го — нареди той.
Мъжът послушно му го подхвърли.
— Какво? — каза Куин в телефона.
Нямаше как да сбърка гласа.
— Куин?
— Борко? — Този глас наистина не можеше да се сбърка.
— Разбрах, че забавляваш един мой приятел — каза Борко.
— А аз мисля, че ти държиш един мой приятел. Къде е?
— Откъде да знам.
Куин натисна бутона за прекъсване на връзката и подхвърли телефона обратно на мъжа, който едва успя да го хване, за да не прелети край него в нищото.
— Не ми се играят игрички.
Телефонът звънна отново. Преди Куин да успее да го спре, мъжът го отвори и пак го протегна към него:
— Иска да разговаряте.
— Кажи му да върви по дяволите.
Мъжът повтори нареждането, слуша известно време, после се обърна към Куин.
— Каза да ти предам, че Нейт е жив.
Куин му даде знак да му подхвърли телефона, хвана го и подвикна в слушалката:
— Давай по-бързо.
— Онова, което току-що ти каза Грегъри, е истина — каза Борко. — Твоят приятел Нейт е един от моите гости.
— Пусни го.
— Предай се и ще го пусна.
— Защо ли не ти вярвам?
Борко не отговори веднага.
— Знаеш ли — започна накрая, — ти си много талантлив човек. Наистина ме изненада.
— Съжалявам, че не се направих на по-лесна мишена.
— Това е добре. Ти си предизвикателство. Много жалко, че не работим заедно.
— Това никога няма да стане.
— Никога?
— Повярвай ми. Пусни Нейт да си върви.
— Ще позволиш ли на Грегъри да те доведе?
— Знаеш, че няма.
— Тогава си мисля да го задържа още малко. Докато не се уверя, че ти повече няма да си проблем. — Борко направи пауза. — Ако няма да се предадеш, моят съвет е да напуснеш града. Забрави за приятеля си. Ако го направиш, щом свърша тук, той ще бъде свободен да върви където поиска.
— А моят съвет към теб е да си го начукаш.
Настъпи мълчание. После Борко изсъска:
— Ако имаш нужда от допълнителна мотивация да ни оставиш на мира, накрай приятелката си да звънне у тях.
— Какво означава това, мамка му? — попита Куин. Не можа да се сдържи да не погледне към Орландо.
Но не получи отговор. Борко вече беше прекъснал.
Докато Куин затваряше, му се стори, че чува нещо на покрива над тях. Шум от стъпки. Все още бяха далеч, но бързо се приближаваха.
Грегъри се усмихна.
— Изглежда, имаме компания.
Ръката му се стрелна покрай тялото и изведнъж в нея се появи нож. Куин не беше сигурен чий куршум пръв удари Грегъри. С изненадано изражение човекът на Борко полетя през ръба, описа дъга първо нагоре, а после започна да ускорява надолу в мрака.
27.
Минаха през апартамента, тръгнаха по коридора и по западното стълбище слязоха до първия етаж, а не направо на партера. В дъното на коридора Куин забеляза четирима пожарникари. Махна на Орландо да остане на стълбището и нехайно тръгна към тях.
— Кой сте вие? — подвикна единият на немски. И четиримата бяха горе-долу с еднакъв ръст и с пълна пожарникарска екипировка.
— Какво открихте? — попита Куин с тон на човек, който има право да пита.
— Нищо — отвърна друг пожарникар.
— Може да е било фалшива тревога — заключи Куин. — Но трябва да сме сигурни, нали? Двама от вас да дойдат с мен. Останалите двама да продължат да проверяват, за да сме сигурни, че не сте пропуснали някого.
— Кой сте вие? — отново попита първият мъж.