Единствена следа беше под формата на визитка, пъхната грижливо в джоба на Трин, докато лежала цялата в кръв на тревата. Също като на визитките, оставяни в гърлата на жертвите на разцеплението, на нея имаше само една дума. Господин Во й я казал буква по буква. Д… А… Л…
Главата на Куин се замая. Дал? Във Виетнам? Защо? Изобщо това възможно ли беше? Беше твърде странно. Но доказателството беше визитката. Също както при разцеплението, Дал искаше да знаят кой носи отговорността.
— Трябва да намерим Борко — каза Орландо. — Веднага. Ще го накараме да ни заведе при Дал.
— Дори не знаем дали Дал е в Германия — подметна Куин.
— Не ме интересува. Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Гарет. — Тя вече беше свръхвъзбудена, очите й се стрелкаха из помещението. Тялото й потрепваше нервно, ръцете й мърдаха непрекъснато, докосваха раменете, лицето. Но краката й оставаха вкопани в пода, парализирани от нерешителност.
Куин пое дълбоко дъх; надяваше се, че тя ще направи същото. Трябваше да се успокои, за да мисли рационално. Опита се да постави ръка на рамото й, но тя я отблъсна.
— Ще го намерим — увери я той, опитваше се да говори спокойно и уверено. — Но помисли малко. Още не се е съмнало. Не знаем къде е Борко. Не знаем и как изглежда Дал.
— Не можем просто да си седим тук.
— Не — каза Куин. — Можем. — Този път постави двете си ръце на раменете й и ги задържа там, въпреки че тя се опитваше да ги махне. — Орландо, точно сега не бива да постъпваме глупаво. Привързването повече ще навреди, отколкото ще помогне. Вероятно точно на това се надяват.
— Не! — Тя продължи да се опитва да се измъкне. — Те държат сина ми!
Той я привлече към себе си и я прегърна здраво. Тя постепенно престана да се дърпа и опря глава на гърдите му. Нямаше хълцане, чуваше се единствено дълбокото бързо дишане на паниката и яда.
— Чуй ме — започна Куин. — Ще съберем информация и ще действаме от позиция на силата. Това ще направим.
Тя вдигна очи към него.
— Просто искаш да не правим нищо и да чакаме?
— Да чакаме, да. Но нищо да не правим? — Той поклати глава. — Това няма да стане.
Повече от минута никой от двамата не продума. Накрая Орландо се оттласна от него. Но го направи по-нежно. Желанието за бой я беше напуснало. Засега.
— Бог знае какво правят на Гарет точно сега — промълви тя. — Трябва да намерим помощ. Можеш да използваш контактите ни в Агенцията.
— Нищо няма да му направят — успокои я Куин. — Гарет е твърде ценен. Ще му направят нещо лошо единствено ако Дал реши, че ставаме прекалено голям проблем. Точно затова не можем да се обадим на никого. Знаеш го много добре. Най-добрата възможност на Гарет сме ние. Никой друг.
Раменете й се отпуснаха и той разбра, че е осъзнала правотата му.
— Обещавам — продължи той, — ако се появи моментна възможност да си върнем Гарет, възможност, при която имаме шансове за успех, да се възползваме веднага от нея. Дотогава ще правим нещата стъпка по стъпка. Съгласна ли си?
Тя не отговори.
Куин бръкна в раницата и извади аптечката за първа помощ, която носеше винаги. Беше съвсем малка, колкото калъф за очила. Той дръпна ципа, извади малко пакетче, отвори го и изтръска две таблетки в шепата си — сънотворно. Протегна ръка към нея.
— Изпий ги.
Тя присви очи и поклати глава.
— Не.
— Вземи ги — настоя Куин. — Няма да можеш да помогнеш на сина си, ако не си наред. А няма да си наред, ако не поспиш.
— Казах не.
— Орландо, моля те. Той се нуждае от помощта ти. Аз също. Но не и ако си такава.
— Не искам — каза тя, но гласът й беше нисък. Тя не се караше с него, просто му казваше.
— Зная — отговори той с все още протегната към нея ръка.
Накрая тя взе таблетките, погледна ги за миг и без да каже и дума, ги лапна и ги глътна на сухо.
— Ще го върнем. Кълна ти се, че ще го освободим.
Все така без да каже дума, тя се обърна и отиде до стената. Седна, облегна се и извади от вътрешния джоб на якето си нещо малко и квадратно. Загледа се в него. Накрая очите й се затвориха.
Щом тя заспа, Куин седна на пода до нея да види какво държи толкова здраво. Беше прозрачно калъфче с няколко снимки. Започваше да се изплъзва от ръката й, така че той внимателно го взе с намерението да го остави на пода до нея. Погледна снимката. Гарет. И без това го знаеше. Останалите снимки в малкия албум също бяха на Гарет. Само последната беше различна. Част от снимката, която стоеше на олтара във Виетнам. Дъри.