Кенет Мъри се прибра в осем и десет. Косата му беше пооредяла, откакто Куин го бе видял за последен път, но иначе си беше същият Мъри, благословен с едно от онези лица, които лесно се смесват с тълпата. Нито прекалено висок, нито твърде нисък. Беше съвършеният посредник.
Половин час преди това Куин бе спрял телевизора и когато вратата се отвори, седеше в тъмната дневна и довършваше втората чаша вино. Отначало, докато влизаше и палеше лампите, Мъри не го забеляза. Като си тананикаше тихичко, той пусна ключовете си в една керамична купа на поставка до вратата, след това се обърна към всекидневната.
— Май работиш до късно, а? — обади се Куин.
От изненада Мъри отскочи заднишком към вратата и ахна.
— Кой си ти, по дяволите?
— Стига, Кен, не беше чак толкова отдавна.
Мъри се ококори.
— Куин?
— Как си?
При две предишни задачи Мъри беше работил като второстепенна връзка за Куин. И при двата случая се бяха срещали само по веднъж. Първият път беше по време на футболен мач в Остенд, а вторият — близо до стария апартамент на Мъри. Куин го беше запомнил като доста нервен тип. Голяма уста, когато става дума да се впечатляват жени, но малко съдържание, щом дойдеше време за истински действия.
По някакъв начин си беше втълпил, че Куин си изкарва хляба, като убива хора. Куин реши да не го разубеждава и двата пъти, когато се срещнаха, Мъри сякаш искаше всичко да свърши колкото може по-бързо.
— Какво правиш тук? — попита Мъри.
— Помислих си дали не можем да си поприказваме.
Очите на Мъри се стрелнаха към кухнята, след това към задната част на жилището.
— Сам ли си?
— Засега.
Отговорът не допринесе много за намаляване на напрежението, изписано по лицето на Мъри.
— За какво искаш да говорим?
Куин небрежно се изправи. Мъри направи крачка назад.
— Стига де, Кен — каза Куин. — Да не мислиш, че съм намислил нещо лошо?
— Не знам какво си намислил — отговори Мъри. — Но много добре знам на какво си способен.
— Ние сме от една и съща страна, приятел. Дойдох просто да си поговорим. — Куин кимна към дивана. — Седни. Ще ти донеса вино. Става ли?
— И така ми е добре.
— Ще ти помогне да се отпуснеш.
Куин изчака Мъри да отлепи гръб от стената и да седне и подхвърли:
— Видя ли? Не е толкова трудно.
Отиде в кухнята и извади бутилката от хладилника. Взе още една чаша, върна се при Мъри и му наля солидна доза.
— Заповядай. Добро е. Пийнах малко.
Мъри взе чашата, с почти незабележимо колебание я вдигна до устните си и отпи голяма глътка.
— По-добре ли си? — попита Куин и седна в креслото.
Мъри кимна и попита:
— Та какво искаш?
— Просто да поговорим.
— Само това ли?
— Зависи от разговора.
Мъри отпи още една глътка.
— Да ме убиеш ли си дошъл?
— Не убивам хора. Освен ако не се налага. — Куин го погледна в очите. — В твоя случай налага ли се?
Мъри енергично поклати глава.
— Не!
— Добре, значи няма за какво да се тревожиш.
Мъри се отпусна още малко.
— Знаеш ли, наистина ми изкара ангелите.
Куин не отговори.
— Искам да кажа, че те помислих за крадец или нещо такова.
Куин пак не каза нищо.
— Радвам се, че не си.
— И аз се радвам, че не съм.
— И така — Мъри се усмихна малко нервно, — от какво имаш нужда?
— Търся един човек.
— Кого?
— Един човек, който работи в НАТО. Вероятно е дошъл наскоро.
— Как се казва?
— Бъроуз.
— Марк Бъроуз? — попита Мъри и се ококори.
— Разбирам, че го познаваш.
— Не мога да ти помогна — бързо избърбори Мъри.
— Наистина разочароващо.
— Тук Бъроуз се занимава с множество важни работи. Недосегаем е. Успях да се държа настрана от него и наистина не искам да променям това.
Куин се наведе към него, лицата им се доближиха.
— А аз се надявах, че няма да се наложи да споменавам пред никого за онова дребно произшествие в Лисабон, за което ми разказа. — Кенет инстинктивно се дръпна. — Е, ще ми помогнеш ли, или не?
Мъри затвори очи.
— По дяволите, Куин, защо трябваше да избереш мен, мамка му?
Куин се усмихна.
— Защото знам, че мога да разчитам на теб.
След няколко телефонни обаждания Мъри научи, че Бъроуз вечеря в „Дюкоа“, малък моден ресторант в центъра.