— Срещали сме се — обади се Куин.
Бъроуз се стегна.
— Срещали сме се? — Присви очи. — Да, май те познавам. Манила?
— Не, Монтевидео — поправи го Куин.
Бъроуз започна да кима.
— Рамос.
— Точно така.
— Ти си Куин.
— Правилно.
— Какво искаш?
— Защо не се качиш в колата? Вътре ще имаме повече уединение.
Бъроуз направи крачка назад, очите му се присвиха.
— Не мисля.
Куин извади пистолета.
— Може да ти прозвучи като молба, но всъщност не е.
Мъри обикаляше Брюксел. Куин седеше отзад с Бъроуз.
— Скоро ще започнат да ме търсят — каза той. — И двамата сте до шия в лайната.
Куин го погледна.
— Имам ли вид, че ми пука?
— Какво искаш?
— Размяна на информация.
— Не търгувам.
— Разкажи ми за Робърт Тагарт.
Бъроуз го погледна с презрение, но освен презрението в очите му просветна нещо подобно на разбиране.
— Това име трябва ли да ми говори нещо?
— Да опитаме с друго. Хенри Янсън.
Този път лявото око на Бъроуз потрепна.
— Малко объркващо е — любезно обясни Куин, — след като става дума за един и същ човек.
Бъроуз вдигна рамене.
— Окей, щом казваш. И какво от това?
— Янсън е трябвало да ти даде информация — продължи Куин — за операция, ръководена от Борко.
Бъроуз погледна настойчиво Куин, после се обърна към Мъри и нареди:
— Спри колата.
Изненадан, Мъри натисна спирачката.
Бъроуз посегна към вратата.
— Почакай — спокойно каза Куин и вдигна пистолета. — Кен, продължавай да караш.
Мъри натисна газта и колата подскочи напред.
— Спри шибаната кола — озъби се Бъроуз, после се обърна към Куин. — Не зная каква игра играеш, но аз слизам.
— Продължавай да караш — повтори Куин и почти опря пистолета в гърдите на Бъроуз. — Ако си мислиш, че се бъзикам, грешиш. Някои хора, които са ми близки, имат големи неприятности заради онова, което става. А моите лични правила за водене на бой вече не са толкова строги, колкото бяха.
Бъроуз стисна зъби. Пръстите му все още бяха на дръжката на вратата. Куин чакаше. Очевидно беше, че Бъроуз знае нещо, което не иска да сподели.
Най-накрая той пусна дръжката и се облегна на седалката.
— Янсън. Тагарт. Прав си. Това е един и същ човек.
Куин не каза нищо.
— И да, каза, че е стигнал до информация, която иска да ни предаде.
— Кои сте тези „ние“? — попита Куин и помръдна цевта на оръжието просто за да напомни на Бъроуз за него.
— Агенцията. Ти какво си мислеше?
— Какво искаше да ви каже?
— Ако знаехме, нямаше да има нужда да ни казва. Нали така?
— Значи никога не е казвал нещо за биологическа проба, която може да ви предостави?
— Не беше много конкретен какво има.
— И това е всичко, което знаеш?
Бъроуз се поколеба.
— Каза ни, че е нещо изработено по поръчка.
Куин се намръщи.
— Какво означава това?
— Това е всичко, което поиска да каже. Щяхме да се срещнем, за да ми даде подробностите.
— Разкажи ми за срещата — поиска Куин.
— Трябваше да се срещнем във Вейл. На пистата.
— Кога?
— В деня на пожара. Аз бях във Вейл, но Тагарт не се появи.
— Знаеше ли къде е отседнал?
— Не. Той настояваше да планира нещата сам. Единственото, което ни позволи да организираме, беше човек, който да го вози из околността.
— А защита?
— Настоявахме.
— И този шофьор не ви ли каза къде е?
— Беше получила нареждане да не го прави. Тагарт беше много нервен и не искахме нещо да обърка срещата.
— Тя? Джилс? — попита Куин.
— Точно така. Ти си онзи, който я намери, нали?
Куин се втренчи за миг в Бъроуз и очите му се присвиха.
— Каква е ролята на Офиса във всичко това?
Бъроуз, изглежда, се замисли колко да каже.
— Ще ти кажа, но и ти трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.
— Нали казах, че това е размяна?
Бъроуз кимна.
— Да, но досега не си споделил нищо с мен.
— Прав си — потвърди Куин, — не съм.