Куин не можеше да повярва.
— А убийствата? А разрушаването на Офиса?
— Просто скарване между агенции. Янсън е попаднал на погрешното място в неподходящ момент.
— И ти вярваш в това?
Бъроуз малко се забави с отговора.
— Да.
— Ти си идиот — обяви Куин. После погледна през задното стъкло. Зад тях имаше автомобили, но не можеше да различи форда. — Отърва ли се от тях, Мъри?
— Не знам. Мисля, че още са зад нас, но не толкова близко.
— Добре се справяш. Хайде да видим дали можеш да увеличиш разстоянието.
— Мамка му — отвърна Мъри. — Мъртъв съм.
— Аз ще се погрижа за това — успокои го Куин. — Всичко ще е наред.
— Как ще се погрижиш, по дяволите? — попита Мъри и хвърли поглед в огледалото към Куин.
— Просто ми се довери.
— И какво? Ще фучим из града цяла нощ?
— Първо ще сляза аз. След това може би ще искаш да си вземеш малка почивка. Една седмица би трябвало да е достатъчна.
— Кучи син! — възкликна Мъри.
— Не мога да ти помогна, ако съм в затвора.
— Никога няма да успееш — изпъшка Бъроуз.
— Сериозно? — попита Куин. — По-добре се моли да успея. — Надникна през предното стъкло. — Следващата надясно. На следващата пресечка отново надясно.
Мъри изпълни нарежданията. Щом направи втория завой, Куин заповяда:
— Спри!
Мъри се приближи до бордюра и рязко натисна спирачката. Куин отвори вратата със замах и каза, докато слизаше:
— Не се тревожи.
— Да ти го начукам — отвърна Мъри.
Вместо да излети направо за Брюксел, Куин отиде с колата до Амстердам и хвана полета на КЛМ в 7:20 сутринта за Хамбург. Оттам взе влака до Берлин и слезе на гара Зоологишер Гартен.
Слезе на долното ниво на гарата до спирката на подземната железница У2 в източна посока. Чака влакчето само няколко минути. Не тръгна по прекия път обратно. Вместо това няколко пъти сменя влакчетата, като всеки път проверяваше дали не го следят. Доколкото можеше да каже, никой не го следваше.
Върна се в Нойкьолн в 13:30. Тротоарите на Карл Маркс Щрасе бяха пълни с купувачи, които гледаха да се възползват от сравнително топлото време. Куин купи два сандвича с братвурст и две кутийки кола и тръгна към магазина на Карл Маркс Щрасе.
Почти беше сигурен, че Орландо си е заминала. Обаче когато отвори вратата и прекрачи вътре, усети, че тя застава до него, преди изобщо да успее да я види.
— Можех да те убия — скара му се тя.
Той бавно се обърна. Тя тъкмо отпускаше глока. Очите й бяха червени, лицето — изпито и пепеляво. Куин се зачуди дали изобщо е спала, откакто беше заминал.
— Къде беше, по дяволите? — попита тя.
— В Брюксел. Казах ти, че отивам там.
— Нали щеше да си дойдеш вчера. — Зачервените й очи светнаха ядосано.
— Отне ми малко повече време, отколкото очаквах.
Мина покрай нея, влезе в стаята и седна. Извади от плика единия сандвич. Орландо го последва миг по-късно. Той й подаде плика.
— Има един и за теб.
Тя изобщо не обърна внимание на плика.
— Трябваше да ми се обадиш!
Куин едва не й се озъби, но се сдържа.
— Съжалявам. Права си. Трябваше да ти се обадя. — Разклати лекичко плика. — Вземи си сандвича.
За миг тя имаше такъв вид, сякаш предпочита да му прегризе гърлото, но все пак взе сандвича и седна с кръстосани крака на пода срещу него.
Докато се хранеха, той й разказа за сблъсъка с Бъроуз. Орландо не каза нищо, само от време на време кимаше.
— Има и още нещо — продължи той, след като свърши разказа си за Брюксел.
Тя го погледна с очакване.
— Получих нещо по имейла.
В очите й проблесна искра.
— Какво?
— Ей сега ще ти покажа.
Вдигна преносимия монитор от пода и го сложи в скута си. Извади от джоба си външната памет и я пъхна в един от портовете. Орландо се премести така, че да може да вижда екрана. Отне му само миг, за да открие снимките, които беше свалил във Франкфурт.
Първо отвори тази на Нейт.
Орландо ахна, после каза тихо:
— Поне е жив.
— Засега е по-ценен в това състояние.
— Видях, че има два файла.
Куин бавно кимна, затвори снимката на Нейт и отвори другия файл.
— Къде е той? — възкликна Орландо и протегна ръка към екрана.
— Не знам. Снимката обаче може да е подправена.