После провери под предните седалки — надяваше се, че ще намери пистолет, след като имаше пълнители. Нямаше нищо.
Нейт стоеше до вратата.
Куин се обърна и каза:
— Ще отворя багажника. — Извади един от пълнителите и го вдигна. — Търсим пистолета. „Глок“, калибър 9 милиметра.
— Добре — каза Нейт.
Куин освободи капака на багажника и продължи да претърсва купето. След миг Нейт се върна.
— Какво има? — попита Куин.
— Ела.
Куин се подразни, но не каза нищо. Измъкна се от колата и последва чирака си отзад.
— Мъртва е — каза Нейт. Не че беше нужно.
В багажника беше натъпкан труп на жена, разточително обвит с широка сребриста лепенка. Нямаше никаква миризма, но пък причината без съмнение беше в студа.
Куин я позна веднага. Дори така овързана, нямаше начин да я сбърка. Джилс. Услужливата Джилс, информираната Джилс, щастливата Джилс. Понякога сътрудник, понякога позната. Куин млясна с език. Вече знаеше защо подпалвачът се е върнал в къщата. Тагарт беше имал компания.
Нямаше представа дали Джилс е малкото й име, или фамилията. Това не беше въпрос, който задаваш на хората в този бизнес. А и вероятно не беше истинското й име. Точно както Питър не беше Питър. Или както Джонатан Куин не беше неговото име.
В повечето случаи Джилс беше куриер, макар Куин да бе чул, че наскоро е вършила и малко оперативна работа. Обаче никога в някоя от неговите задачи.
Операциите бяха опасен избор на живот. Което беше причината Куин да обича онова, което прави. Никой не го бе грижа за типа, който пристига след факта и си навира носа навсякъде, за да направи нещата хубавки за местните люде. Занаятът на Куин беше толкова сигурен, колкото можеше да е светът на шпионажа на свободна практика. Не липсваха опасности, но обикновено можеше да спи спокойно през нощта.
„Вероятно затова Питър попита дали е умрял и някой друг“, мина му през ума, докато се беше втренчил надолу. Какво толкова щеше да стане, ако му бяха казали, че и Джилс е част от програмата?
Едно беше сигурно. Изглежда, в края на краищата, щеше да му се наложи да извърши сериозно почистване.
— Сигурен ли си, че е Джилс? — попита Питър.
Беше почти обед. Куин стоеше до прозореца в мотелската стая на „Холидей Ин“. Беше сам. Бурята не даваше вид, че скоро ще отслабне. Той се тревожеше, че през следващите няколко часа може да затворят пътищата за Денвър, затова изпрати Нейт да си събере нещата. Колкото до неговата чанта, тя беше готова и чакаше в експлоръра.
— Абсолютно. Но който и да го е направил, преди това я е пребил доста сериозно.
Питър замълча за миг, после попита:
— Погрижи ли се?
— Естествено — отговори Куин. Беше звъннал на един тип от Денвър, който се занимаваше с извозване на отпадъци. Случвало се бе да го използва и преди. Джилс и кадилакът щяха да изчезнат след няколко часа. Беше уредил кремирането и останките да бъдат доставени в Офиса, но реши да не споделя тази информация с Питър.
— А местната полиция?
— Нищо не подозират. Предполагам, че за колата сестрата на Тагарт ги е насочила по фалшива следа.
Питър пак не клъвна и каза само:
— Добре.
— Какво е правила Джилс тук? С него ли е работила, или за теб?
— Откъде да знам? — отговори Питър малко прекалено театрално.
— Значи твърдиш, че това не е твоя операция?
— Никога не съм казвал, че е.
„Защо толкова упорито се опитва да ме преметне?“, зачуди се Куин.
— И Тагарт не е твоя работа?
— Не е наша работа — като ехо се чу отговорът на Питър.
Това вече беше прекалено. Лъжеше за нещо. Ако не го правеше, по принцип никога не би отговорил на въпроса на Куин. Определено ставаше нещо много голямо.
— Сега ще тръгвам — каза Куин. — Утре, като се прибера, ще ти пусна доклада си по мейла.
— Стой на разположение — настоя Питър. — Може да имаме друга спешна задача.
— Ако нямам друг ангажимент, може и да се спазарим. — Куин затвори.
5.
Питър беше наистина неприятен, но редовно възлагаше задачи на Куин и рядко спореше за възнаграждението. Тъй като Куин планираше ранно пенсиониране, това беше достатъчно. Отдавна беше решил, че редовните задачи при най-високи хонорари уравновесяват неприятностите, които вървяха с работата за Офиса.
Проблемът беше, че на практика бе престанал да обслужва други работодатели. Не беше планирано, просто така се случи. Не беше сигурен дали Питър знае за положението. Не беше негова работа, така че Куин не му го бе казал. Колкото по-малко знаеше Питър за живота му, толкова по-добре. Същото би могло да се каже и за познанията на Куин за Питър и Офиса. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че главната им квартира е някъде в столицата. Нищо повече. Ако го притиснеха, можеше да изкаже предположение, че Офисът е някаква тайно финансирана служба на правителството. Може би Агенцията за национална сигурност или военното разузнаване. Но не беше сигурен. И честно казано, не го интересуваше кой знае колко.