Тя придърпа монитора и се взря в снимката на сина си.
— Изглежда ли ти позната? — попита Куин. — Нямам предвид обстановката, а позата на Гарет.
— Не — каза тя. Разбираше накъде бие Куин.
Съществуваше възможността хората на Дал да са взели снимка от дома на Орландо и да са променили фона. Ако случаят беше такъв, щеше да означава, че на Гарет се е случило нещо по-лошо от отвличане и че Дал е бил принуден да създаде илюзията, че момчето все още е живо. Но ако Орландо не разпознаеше нито една част от снимката, тя може би наистина беше истинска.
— Къде е той? — попита отново Орландо. После погледна Куин. — Къде е той, по дяволите?
— Ще го намерим. Обещавам.
Тя се вторачи в него, ноздрите й потрепваха. Изглежда, очакваше да каже нещо, но никое от нещата, за които се сещаше Куин, не можеше да помогне в това положение.
Накрая тя каза:
— И аз имам нещо, което трябва да видиш.
Натисна няколко бутона и се появи изображение на едното от помещенията в мазето. Беше стаята до помещението с хладилника.
Вътре имаше четирима души. На масата стояха няколко кислородни бутилки. Докато Куин и Орландо гледаха, един от мъжете пусна преносимия компресор, който стоеше на пода.
— Ето. — Тя посочи монитора. В единия край на стаята стоеше някакъв мъж и наблюдаваше другите.
Борко.
Сърбинът изглеждаше почти непроменен от времето, когато Куин го бе видял в Торонто. Единствената разлика беше в белите кичури, които започваха да превземат черния му перчем.
— Момент — каза Орландо.
Натисна друг бутон и записът тръгна по-бързо. Куин гледаше как мъжете преминават от бутилка към бутилка. Когато свършиха, наредиха бутилките до единия от шкафовете.
— Сега — каза Орландо и натисна бутона, който възстанови нормалната скорост на записа.
Точно когато мъжете си тръгваха, звънна телефон. Борко махна на другите да излизат и извади от джоба на сакото си черен мобилен апарат. Погледна дисплея, след това прие обаждането.
— Борко — каза в телефона.
Направи пауза, слушаше човека от другата страна на линията, след това заговори отново. Но не на сръбски или немски, а на английски.
— Да, да. Всичко е по план. Остатъкът ще е тук тази вечер. — Пак се заслуша. — Не се тревожи. Имаме четиридесет и осем часа. Нали така? Няма много време, но ще се справим. — Още една пауза. — Не, няма защо да идваш. Аз ще се върна тази вечер. Погрижи се всичко да е пристигнало. Утре ще довършим работата. Всичко ще е наред. — Усмихна се. — Няма никакви следи от него и жената, но ние си имаме нашите застрахователни полици. Изпрати ли файловете? — Усмивка. — Това ще ги държи в шах. Ако не ни причиняват повече неприятности, можем да се отървем от нашите гости, когато доставката бъде осъществена.
Орландо натисна паузата.
— Няма нищо друго интересно. С кого говори според теб? С Дал?
Куин кимна.
— Така мисля.
Погледна замръзналия на екрана образ. Борко беше хванат точно докато сваляше телефона от ухото си. На заден план вратата към помещението се беше отворила и един мъж тъкмо влизаше.
— Пусни го нататък — каза Куин.
Орландо погледна екрана, намръщи се и натисна бутона.
Борко пъхна телефона в джоба на сакото си и се обърна да погледне новодошлия.
— Спри — нареди Куин.
Мъжът стоеше до Борко. Имаше светлокестенява коса, подстригана късо отстрани, и беше висок над метър и осемдесет.
— Познаваш ли го? — попита Орландо.
Той кимна.
— Това е Лио Тъкър.
Орландо го погледна изненадано.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Значи групата на Пайпър не просто е предала информацията за нас — заключи тя. — Всъщност те са замесени.
Куин не отговори веднага. Помисли да запази хрумването за себе си, но знаеше, че няма да може.
— Ами ако Пайпър е Дал?
Орландо понечи да възрази, но спря. Той можеше да види по лицето й как осъзнава случилото се, как събира две и две.
— Разбира се. — Каза го повече на себе си, отколкото на него. — Това е! Пайпър е Дал!
— Между него и Дъри имаше нещо повече от омраза. Нали? — отбеляза Куин. Не знаеше точните обстоятелства на раздялата.
— Дъри просто си мислеше, че той е глупак — обясни Орландо. — Но може би Пайпър е чувствал нещо повече. За нещо дребно Дъри го изрита от работа, даваща известност. Каза, че Пайпър е пропуснал важна среща за планиране на операцията. Дъри реши, че това ги е направило да изглеждат като аматьори. Руга го месеци след това. Това навреди на доверието в Пайпър. Отне му години да се оправи.