Куин се приведе зад парапета, подаде бинокъла на Орландо и каза какво е видял.
— Звънни ми в секундата, когато го видиш.
— Естествено.
Куин тръгна.
— Четиридесет и пет секунди — припомни му тя.
— Но само толкова — отговори той.
В ранния следобед, когато улицата беше празна, Куин беше паркирал пред жилищния блок. И добре бе направил, защото сега улицата беше претъпкана с коли, бяха спрели от двете страни на платното.
Куин седна зад волана. Мечтаеше за чаша горещо кафе, но знаеше, че в момента разполага с по-големи удобства от Орландо.
Следобедът се оказа доста претоварен. Освен че задигна мерцедеса, в който седеше сега, се беше погрижил да набави и някои други неща, от които смяташе, че ще имат нужда. Въже, железен лост и някои други инструменти, включително телефон за Орландо. Влезе и в интернет, което се оказа едновременно ползотворно и разочароващо. Ползотворно, защото можа да открие адреса на организаторите на конгреса на МОМС и дори успя да се регистрира за участие под името д-р Ричард Кубик от Топика, Канзас. Не беше сигурен дали ще се наложи да ходи на конгреса, но ако се наложеше, регистрацията щеше да направи нещата много по-лесни.
Единственото нещо, което го хвърли в размисъл, беше фактът, че конгресът започваше след седмица, а Борко бе намекнал, че неговата операция стартира през следващите четиридесет и осем часа. Разминаване във времето, което Куин още не можеше да разбере.
Времето. Конгресът. Връзката с Офиса. Същността на биологическия агент. Все въпроси, за които нямаше добри отговори.
Може би срещата на МОМС беше просто прикритие за доставката на биологическия агент? Може и да беше просто съвпадение, а Дюк да се бе опитал да го заблуди? Можеше да е някой от стотиците други сценарии. Колкото до природата на заразата, отговорът също се изплъзваше. Куин се беше надявал Къртицата вече да му се обади за отговора, но от него нямаше нищо.
Най-разочароващото обаче бе, че не успя да разбере какви файлове са качени на Янсъновия сървър за обмяна на файлове.
Телефонът звънна и той трепна. На дисплея се бе изписало името на Орландо.
— Да?
— Борко дойде.
Орландо каза, че Борко пристигнал със синьо порше и изчакал един от часовите да му отвори вратата. След това тръгнал по алеята, завил и излязъл на паркинга. Спрял зад буса. От колата слязъл само той. Доколкото могла да види, бил сам. Влязъл в сградата.
„Порше. Страхотно“, помисли Куин. Ако по някаква причина се окажеха на магистралата, нямаше начин неговият мерцедес да успее да го следва.
Мина почти час, преди Орландо да се обади пак.
— Излезе.
Куин запали двигателя, но не потегли.
— Какво прави?
— Говори с някого. Отиват към колата му. — Пауза. — Слизам.
— Почакай — каза Куин. — Трябва да знаем в каква посока ще потегли.
— Ще си тръгне по същия път, по който дойде.
— Не може да сме сигурни.
В телефона си чу ускорено дишане — тя вече тичаше.
— Слизам.
Куин изруга наум, погледна си часовника и каза:
— Имаш тридесет секунди.
— Четиридесет и пет — изпухтя тя.
Куин предположи, че вече е на стълбището.
Подкара колата, спря на платното пред жилищния блок и каза:
— Петнадесет секунди.
— Почти стигнах.
— Десет.
— Чакай!
Той хвърли поглед към вратата. От Орландо нямаше и следа.
— Времето изтече. Тръгвам.
— Чакай! — изкрещя Орландо.
В следващия момент излетя от входа и спринтира към колата. Куин се наведе и отвори вратата. Тя скочи вътре и я затвори.
— Давай, давай! Елбещрасе. Право напред.
Куин натисна газта, мерцедесът подскочи и се стрелна към края на улицата и лежащата пред тях Елбещрасе. Стигнаха до кръстовището. Куин спря. Елбещрасе беше пуста.
— Може да е тръгнал в другата посока.
— Не, тръгна насам — настоя тя.
— Значи може би вече е минал и сме го изпуснали. А може изобщо да не е тръгнал още.
Тя не продума.
Куин огледа пресечката и простиращата се пред него улица. Елбещрасе беше разделена по средата от редица големи дървета и допълнителни места за паркиране. Улицата беше пуста. Той започна да обмисля възможностите, но те се свеждаха главно до две: или да чакат, или да се откажат.
Внезапно се чу рев на двигател и по улицата проблеснаха отраженията на автомобилни фарове. Миг по-късно едно тъмносиньо „Порше Бокстер“ профуча покрай тях.