— Видя ли? Нали ти казах — подхвърли Орландо.
Куин издиша шумно. Не беше осъзнал, че е спрял да диша. После зави наляво по Елбещрасе само няколко секунди след Борко.
32.
Борко караше през града, сякаш нямаше никаква цел. Очевидно проверяваше дали няма опашка. Куин се държеше на разстояние, но не изпускаше поршето от очите си.
След двадесет минути шофирането на Борко стана по-целенасочено. Най-накрая сякаш избра една определена посока. Което означаваше само едно. Не ги беше забелязал.
Поршето спря пред един западнал хотел в южната част на Берлин, известна като Шонеберг. Куин паркира мерцедеса на пряка и половина оттам.
Щом Борко влезе в хотела, Куин и Орландо слязоха, забързаха натам и спряха в сенките до входа. Оттук Куин можеше да вижда фоайето.
— Трима са — прошепна той. — Единият явно е нощният дежурен. Другите двама определено не са гости на хотела.
— Хора на Борко?
— Предполагам.
— Но той дойде сам.
Куин кимна.
— Вътре трябва да има нещо важно. Нещо, което трябва да държат под око.
Знаеше какво си мисли Орландо. Знаеше освен това, че трябва да каже нещо, за да не пораснат надеждите й прекалено много, но не му даваше сърце да го направи.
— Имаме две възможности — каза той вместо това. — Или ще продължим да следим Борко, когато излезе, и ще търсим по-добра възможност да го пипнем сам, или ще се опитаме да открием какво толкова важно има вътре.
— Аз оставам — заяви Орландо. — Ти прави каквото искаш.
След три минути вратата на хотела се отвори и се чуха гласове. Борко и един от двамата мъже излязоха.
Куин се криеше до колата, паркирана зад поршето. Орландо бе приклекнала в сенките до ъгъла на сградата. Куин рискува да надникне и видя двамата да крачат към колата на Борко. Пазачът спря до предницата на поршето, а Борко се качи. Куин пропълзя до предницата на колата. Сега разстоянието между него и пазача бе само три метра. Двигателят на поршето заработи, Борко се отдели от бордюра и потегли.
Преди пазачът да успее да се върне в топлия хотел, Куин се изправи зад него и обви врата му с ръка. С другата му нанесе два бързи и силни удара в ченето и го нокаутира. Измъкна пистолета му и го хвърли под една от паркираните коли, след това повлече изгубилия съзнание в сенките до сградата.
— Сигурен ли си, че е в безсъзнание? — попита Орландо, вече бе изскочила от скривалището си.
— Абсолютно.
Вместо да чакат другия пазач да излезе и да провери какво става с другаря му, извадиха пистолетите си и влязоха в хотела. Другият пазач стоеше до асансьорите. В мига, в който ги видя, посегна към кобура под мишницата си, но Орландо стреля и го улучи в рамото. Той извика от болка и изпусна пистолета на плочките. Куин се втурна напред и го удари в лицето. Мъжът залитна, блъсна се в стената и се свлече на пода.
Нощният дежурен посягаше към телефона.
— Не! — викна Куин. — Ела тук.
Мъжът неохотно излезе иззад рецепцията и се приближи.
— Има ли стая, където можем да го заключим?
Мъжът кимна.
— Помогни ни.
След като заключиха двамата пазачи в някаква малка канцелария до фоайето, Куин се обърна към рецепциониста.
— В коя стая са? — Вярваше на инстинкта си.
— В трета.
— Има ли някаква парола? — попита Куин шепнешком, щом стигнаха до вратата.
— Не зная.
— Тогава просто почукай. Кажи им, че шефът им им праща нещо за ядене.
Рецепционистът се поколеба.
— Хайде! — изсъска Куин, вживял се в самоналожената роля на насилник.
Мъжът почука. Куин чу стъпки, приближаваха се.
— Кой е?
— Херберт — отговори служителят. — Шефът ви каза да ви донеса нещо за ядене.
Вратата се отвори. На вратата застана младеж на двадесетина години.
— Крайно време беше. Умирам… — И млъкна, като видя Куин. Посегна към пистолета си, но вече беше твърде късно.
Куин блъсна рецепциониста през прага върху него и повали и двамата наведнъж. От сблъсъка младежът изтърва пистолета си. Орландо се вмъкна и затвори вратата.
Втори човек скочи от едно кресло вдясно от Куин и посегна към оръжието си — оставено на масичката до креслото узи. Куин го простреля в рамото и куршумът го отхвърли в креслото.