Куин и Орландо стояха в средата на стаята с насочени срещу пазачите пистолети.
— Има ли други? — попита Куин ранения. — Не ме лъжи!
— Няма — изръмжа той в отговор.
Куин огледа помещението. В ъгъла имаше легло. И на леглото човек. Орландо също погледна към леглото и Куин видя на лицето й разочарование. Разочарование и зараждащ се страх. Човекът на леглото беше прекалено голям, за да е синът й.
Куин свърши с огледа на стаята. Вляво имаше две врати, една до друга. До едната имаше масивен скрин, а върху него телевизор.
— Къде водят? — попита той и посочи вратите.
— Килер и баня.
Куин погледна мъжа в креслото.
— Имаш ли друго оръжие?
Пазачът се поколеба, после вдигна крачола си и показа в кобур на глезена един „Валтер“.
— Извади го бавно и го хвърли насам — заповяда Куин.
Мъжът изпълни нареждането.
— Нещо друго?
Мъжът поклати глава. Куин отиде до него, грабна узито от масата и го преметна през рамо. После насочи вниманието си към човека на леглото. Бял, на двадесетина години.
Нейт.
Куин погледна тримата си пленници, след това се приближи до вратата на килера.
— Вие двамата влезте вътре — каза на пазачите. — А ти — обърна се към рецепциониста — можеш да се настаниш в банята.
Хотелският служител и мъжът на пода се изправиха и тръгнаха в указаните им посоки.
— Хайде и ти — каза Орландо на ранения.
Той запъшка, но се изправи. Младежът отвори вратата и двамата се напъхаха в тясното помещение.
— Телефоните — нареди Куин и протегна ръка.
След като пазачите му предадоха мобилните си телефони, той затвори вратата и я заключи.
Рецепционистът вече беше седнал на тоалетната чиния.
— Имаш ли телефон? — попита Куин.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Нямам. Долу на рецепцията е.
Куин го затвори и с помощта на Орландо избута скрина и пред двете врати.
Куин пренесе Нейт на гръб през празното фоайе и излезе на тъмната улица. Орландо избърза пред тях и отвори задната врата на мерцедеса. Внимателно сложиха Нейт на седалката.
— Куин? — Очите на Нейт бяха полуотворени.
— Всичко е наред — отговори Куин.
Нейт замърмори нещо, но очите му се затвориха и главата му се отпусна назад.
Куин затвори вратата и каза на Орландо:
— Съжалявам.
— Къде ще го заведем? — попита тя, сякаш не го бе чула.
Куин замълча за миг.
— Зная едно място.
Качиха се в колата, Куин запали и се обърна към Орландо.
— Ще намерим и Гарет.
Единственият й отговор беше кратка безцветна усмивка.
Когато Куин спря до бордюра, Софи стоеше на входа на бара и се сбогуваше с някакъв клиент.
— Не смятах, че ще се върнеш — каза тя, след като той слезе от мерцедеса и го заобиколи, за да се качи на тротоара.
— Трябва ми помощ — отговори той.
Тя направи няколко крачки към колата, но спря, защото Орландо отвори вратата и слезе.
— Коя е тази? — попита Софи.
— Приятелка — отвърна Куин, отиде до задната врата и я отвори. С помощта на Орландо измъкна Нейт от задната седалка.
— Какво му е? — попита Софи.
— Зле е.
— Това го виждам. Какво е станало?
— Не е важно.
— Ти ли…
— Не.
Нейт изстена.
— Не разбирам — продължи Софи. — Какво става?
— Приятелят ми е бил упоен — обясни Куин.
— И освен това пребит, то си личи.
— Да — потвърди Куин и тръгна към сградата, следван плътно от Орландо.
— Къде го носиш? — озъби се Софи. — Той трябва да отиде в болница.
— Не мога да го откарам в болница.
— Защо?
— Просто не мога.
Стигнаха до входа за апартамента.
— Почакай. — Софи сложи ръка на рамото му. — Нищо не мога да направя за него.
— Нали имаш свободно легло? Това е всичко, което искам. Друг ще дойде да се погрижи за него — успокои я той.
Софи не помръдна.
— Софи, моля те — каза Куин. — Отвори вратата.
Тя мина край тях и отвори.
— В какво ме забъркваш?
— По-добре да не знаеш.
Настаниха Нейт в стаята за гости. Куин донесе от банята вода и хавлии, за да почисти раните на младежа.
— Дай на мен. — Орландо взе една хавлия и кимна към вратата. — Приятелката ти вероятно има въпроси. — Гласът й беше безизразен.