Той неохотно кимна.
Софи седеше на кухненската маса. Преполовена бутилка вино и чаша й правеха компания. Ръцете й бяха събрани като за молитва, очите й бяха широко отворени и вторачени в тях, но без да ги виждат.
Куин седна срещу нея, погледна чашата и видя, че е суха. Още не беше пила.
Тя вдигна очи към него.
— Джонатан, какво става? Кой е той?
— Казах ти. Приятел. Колега.
— А жената?
— Също.
— И двамата колеги? Хора, с които работиш?
Той се поколеба.
— Да.
— Това не ми прилича на банков бизнес. — Намекваше за прикритието му.
— Софи…
Прекъсна го силно позвъняване.
— Някой звъни на вратата — уплашено възкликна Софи.
— Няма страшно — успокои я Куин и тръгна да отвори.
— Кой е? — попита Софи.
— Приятел.
Д-р Гарбер беше медицинската връзка на Куин в Берлин. От дълги години бе в занаята и съответно бе станал специалист в този тип работа. Обаждане късно през нощта за помощ на някакво далечно място. Никакви бележки, никакви документи. Само грижи за пациента и срещу това пари в брой. Куин му се беше обадил, докато караше към бара на Софи.
Лекарят остана при Нейт половин час. Куин, Орландо и Софи седяха в дневната. Единственият шум, който се чуваше, идваше от телевизора. Двете жени изобщо не се поглеждаха. Изглеждаха потънали в собствените си мисли. Колкото до Орландо, Куин почти осезателно усещаше нервното й напрежение. Знаеше, че тя иска да продължат, да не спират да търсят Гарет. Софи беше не само напрегната, но объркана и уплашена. На няколко пъти Куин понечи да й каже нещо, но всеки път се отказваше. Думите му щяха да са без значение и по-вероятно щяха да разстроят Софи, а не да я утешат. Така че той разсеяно слушаше монотонния глас на говорителя, който четеше новините: загриженост заради индустриален проект в Дрезден, подготовката на конференцията на ЕС в Берлин и новото развитие около убийството на германски турист в Централна Америка.
Най-накрая д-р Гарбер излезе от спалнята за гости и Куин скочи.
— Без да проведа истинско изследване, не мога да кажа с точност какво са му дали — обясни лекарят. — Предполагам, че е нещо, за да могат да го контролират. Не срещу болките.
— Ще се оправи ли? — попита Куин.
— След малко почивка — отговори Гарбер, — скоро ще се вдигне на крака. Но за известно време не бих разчитал на него сто процента. Освен разкъсванията по лицето има и счупено ребро. Рамото му също е било измъкнато. Наместено е, но около ставата има болка и възпаление. Оставих някои лекарства на масата до леглото.
— Кога ще можем да го преместим? — попита Куин.
— След два дни.
— Два дни?! — Софи скочи. — Няма да остане тук два дни. Откарайте го в болницата, щом толкова има нужда от помощ.
— Софи — каза Куин спокойно, — казах ти, че това не е възможно. Зная, че искам твърде много.
— Не разбирам. Защо не в болницата? Ако ти е приятел, ще го заведеш там.
— Тук е в по-голяма безопасност — обади се Орландо.
Софи я стрелна с поглед.
— Не знам коя си, но не ми разправяй кое е безопасно и кое не. И изобщо не ми говори.
— Софи… — започна Куин.
— Коя е тази? — Софи посочи Орландо с пръст. — Любовницата ти? Така ли е?
Куин си пое дълбоко дъх.
— Не ми е любовница. Работим заедно.
— Не ти вярвам.
— Софи, кълна се. Просто работим заедно.
— А приятелят ти вътре? И с него ли работиш?
— Да.
— Каква е тази работа, при която някой пребива приятеля ти? При която не можеш да го заведеш в болница?
Куин въздъхна.
— Трябва да ми се довериш. Нуждая се от помощта ти. Тук е най-безопасното място, където мога да го заведа.
Софи си пое няколко пъти дъх, всеки път все по-дълбоко. Раменете й леко се отпуснаха.
— Наистина ли ти е приятел? — Гласът й вече беше тих и почти примирен.
— Да.
Пауза.
— Два дни? — попита тя лекаря.
— Не повече — отговори той.
Тя помълча малко.
— Добре. Два дни. После го махаш от къщата ми.
— Благодаря ти — каза Куин.
Д-р Гарбер тръгна към вратата и каза на Софи:
— Ще намина пак следобед. Куин ще ви даде телефона ми, в случай че имате нужда от мен.
Софи погледна Куин.