— А вие двамата? И вие ли си тръгвате?
— Орландо си тръгва — отговори Куин. — Аз ще остана до сутринта. Имам и да свърша нещо.
Софи помълча, после каза:
— Добре.
Обърна се и влезе в спалнята си.
33.
Нощта беше неспокойна. Куин я прекара почти цялата на един стол до леглото на Нейт. Искаше да е до чирака си, ако той се събуди, но Нейт почти не помръдваше.
На сутринта Куин се върна във временната база на Карл Маркс Щрасе.
— Как е той? — попита Орландо. Седеше на единия стол, мониторът беше на пода до нея.
Куин разгъна другия стол и седна.
— Все така.
Тя го погледна. Около очите й имаше тъмни кръгове.
— Няма да се зарадват, че го намерихме.
— Права си — съгласи се той. — Поспа ли изобщо?
— А ако сега Пайпър или Борко направят нещо на Гарет? — попита тя, пренебрегвайки въпроса му.
— Това е последното, което ще направят — успокои я Куин. — Той е единственото средство за натиск, което имат срещу нас.
Тя въздъхна и каза:
— Има нещо, което трябва да видиш.
— Какво?
— Когато се върнах тук, проверих камерите в помпената станция.
— И?
— По някое време някой е оставил в мазето купчина кашони. Трябва да е станало, докато следяхме Борко. Преди това нямаше кашони.
— Нещо от буса, който беше паркиран пред вратата?
— Възможно е.
— Покажи.
Тя вдигна монитора и го включи. Екранът трепна и оживя. Виждаше се едно от помещенията в мазето.
— Тези ли? — попита Куин. Имаше няколко. Едните бяха на работната маса, другите на пода.
— Аха — каза тя, но в гласа й се прокрадна несигурност.
— Какво има? — попита Куин.
Орландо гледаше втренчено екрана. После каза:
— Има само четиринадесет.
— Е?
— Снощи бяха двадесет.
Куин погледна екрана и преброи кутиите. Права беше. Бяха четиринадесет.
— Това по тях етикети ли са? — попита Куин.
— Да, но не можах да ги увелича достатъчно, за да ги разчета.
— Сферата — нареди Куин.
Орландо превключи на картина в реално време от стерилното помещение и Куин се втренчи в монитора.
— Това не ми харесва — каза Орландо.
В помещението имаше четирима души. Всички бяха с предпазни костюми. Двама стояха отдясно пред работната маса до стената. На масата имаше кашон като тези в мазето. Беше отворен. На пода имаше още кашони, струпани един върху друг. Изглеждаха запечатани. До вратата, почти извън обсега на камерата, имаше още два, отворени и празни.
Другите двама мъже стояха пред обезопасените лабораторни боксове. Единият бе напъхал ръцете си в гумените ръкавици в този по-близо до вратата, другият гледаше.
— Какво правят? — попита Орландо и посочи двамата до работната маса.
Те изваждаха съдържанието на отворения кашон — приличаше на малки метални кутийки, опаковани по десет в найлон, сваляха найлона, отваряха кутийките и ги редяха на голяма табла. Когато таблата се напълни, единият я занесе до работното място в центъра и я пъхна през отвор в долния край на единия от лабораторните боксове.
Докато мъжът носеше таблата с кутийките, Куин можа да надникне в тях. Бяха празни.
Мъжът щракна отвора и се върна при кашоните на другата маса. Другият извади ръцете си от защитните ръкавици и натисна един от няколкото бутона в долния край на устройството.
Куин и Орландо гледаха. Отвори се прозрачен капак и таблата започна да се издига. Мъжът пъхна ръцете си в ръкавиците. На вътрешната стена на бокса имаше малка лавица, а на нея съд, в който се съхраняваха десетки бели хапчета с големината на едно пени. Бяха кръгли, средната част беше по-дебела от краищата. Куин се сети, че трябва да са същите, които по-рано мъжете подреждаха в малките хладилници. Мъжът пред бокса взимаше хапчетата едно по едно и ги слагаше в кутийките. Във всяка по шест.
— Ментови бонбонки? — подхвърли Куин.
— Какво? — обади се Орландо, но вниманието на Куин бе изцяло приковано към екрана.
Отне известно време, но когато всички кутийки бяха пълни, мъжът затвори капачетата им едно по едно. После измъкна ръцете си от ръкавиците и натисна друг бутон. Таблата се спусна надолу и капакът се затвори над нея.
Мъжът натисна трети бутон и долната част на бокса се изпълни с фини пръски.
— Това дали не е… — Орландо не довърши.
— Дезинфектант? — попита Куин.