Тя кимна.
— Вероятно нещо подобно — потвърди Куин. — Предполагам обаче, че е нещо много по-силно от тези, които можеш да намериш на пазара.
— Значи това в кашоните е…
— Опасно — довърши той вместо нея.
Вече знаеше как ще стане разпространението. Невинни кутийки с бонбонки. Агентът беше или върху глазурата на бонбона, или по някакъв начин бе вкаран вътре. Куин предположи, че вторият вариант е по-вероятен. Също така беше готов да направи догадка за самия биологически агент. Ако беше бързодействащ, конгресът щеше да бъде закрит и всички участници поставени под карантина, значи не можеше да е нещо, което ще проличи веднага. Трябваше да е нещо с дълъг инкубационен период. Може би това имаше връзка с така наречената „изработка по поръчка“, за която Тагарт бе споменал на Бъроуз? Но каква връзка имаше това с конгреса на МОМС? Поне така гласеше сведението на Дюк.
Куин се сепна.
Дюк.
— Кучи син — промърмори тихо.
— Какво?
— Мисля, че знам как планират да вкарат заразата.
— Как?
— Чрез „Гроб Промоушънс“ — отговори Куин. — Трябваше да се сетя.
— Какво е „Гроб Промоушънс“?
— Фирма на Дюк — обясни Куин. — Това беше една от спирките, които направи онази сутрин, когато го проследих. По онова време не ми пукаше какво правят, защото не смятах, че има значение. Но не е така, има. Когато влязох в Мрежата, за да науча нещо повече за конгреса, прочетох нещо, но в момента не ми просветна.
— Какво?
— Нещо като „МОМС Берлин се организира от Гроб Промоушънс“. — Куин закрачи из помещението. — Ако е вярно, това означава, че „Гроб“ е поела всички промоции и работата на конгреса. Включително подготовката на пликчетата с подаръци.
— С подаръци?
— Всички участници получават плик с подаръци, когато се регистрират. Един вид поздрав. Имаше го на интернет страницата им. Вътре ще има брошури, информация за конгреса, бележници, моливи, химикалки, значки и ако не бъркам, по кутийка ментови бонбони.
— Нали каза, че конгресът ще започне не по-рано от една седмица — посочи тя. — Защо тогава срокът на Борко да е утре? Това е твърде рано.
Куин знаеше, че е права.
— Може би бъркаме. Може би конгресът не е началото — каза тя. — Може да се целят в какво ли не.
Отново беше права.
Куин отново погледна екрана. Работата в стерилното помещение продължаваше. Трябваше да вземе решение. Решение, както бързо осъзна, само с един отговор.
— Няма значение каква е мишената — каза много по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.
— Ще се опиташ да ги спреш, нали? — попита Орландо.
— Ще ти върна Гарет — каза той — и в момента единственият начин да стигна до Пайпър, за който се сещам, е да открадна нещо ценно за него.
— Ментовите бонбони — каза тя и лицето й светна, щом разбра какъв е планът му. — Вземем ли ги, можем да ги разменим за Гарет.
— Нещо такова — каза той. Отчаяно се нуждаеха от средство за натиск. Дори не му се мислеше какво ще се случи, ако бонбоните бъдат раздадени.
— Трябва да се оправим сами — обясни той. — Ако повикаме помощ, Пайпър ще разбере и няма да се поколебае да убие Гарет. — Замълча. — Само ние.
Тя се усмихна.
— Съгласна.
Отвън покрай магазина мина шумен камион. По тротоара също имаше хора. Смееха се, разговаряха, спореха. Споделяха поредния миг от деня. Хора, които нямаше да доживеят края на годината, ако Куин не направеше нещо.
Внезапно гласът на Орландо проби шумното мълчание.
— Къртицата се обади точно преди да се върнеш. Иска да му звъннеш.
— Каза ли защо?
— Не пожела — каза тя с потрепващ от яд глас. — Опитах, но каза, че ще каже само на теб.
34.
Куин излезе от магазина и тръгна по Карл Маркс Щрасе към метростанция Нойкьолн. По пътя натам използва номера, който му бе дала Орландо, за да звънне на Къртицата.
— Получих… превода… парите бяха… повече от очакваното.
— Приеми ги като аванс срещу бъдещи поръчки — засмя се Куин. — Орландо каза, че си имал информация за мен.
— Нещо стигна… до нас… през последния час… относно местонахождението… на сина й.
— Снимката?
— Не… Гарет напуснал… Виетнам на другия ден… след Орландо… бил с бял мъж… отлетели за Хонконг… но там следите… се губят.
— Това всичко ли е?
— Мъжът… може би… говори с акцент… австралийски.