„Тъкър — помисли си Куин. — Естествено.“
— Как е успял да го изведе от страната?
— Заявил… че го е… осиновил… представил… всички документи.
— Мръсник — избухна Куин. Пайпър беше планирал всичко много добре.
— А що се отнася… до снимката — продължи Къртицата, — още е… рано да се каже.
— Значи е подправена? — избърза Куин.
— Не… не смятаме…
Куин замълча, опитваше се да осъзнае какво му казват.
— Но не мислиш, че може да откриете мястото.
— Възможно е… има някои геологически… маркери, които… може да ни помогнат… но не вярвам, че… е много вероятно.
Куин не си спомняше да е видял някакви маркери, геологически или други, но ако ги имаше, и това бе нещо. Някаква възможност.
— Но не за това си се обадил, нали?
— Мисля… че вероятно… си преценил погрешно… положението.
— Погрешна преценка?
— Биоагентът.
— Значи МОМС не е целта?
— Значи… вече знаеш.
— Дори не бях сигурен — промърмори Куин. — Ако знаеш нещо повече, кажи ми.
Настъпи дълго мълчание.
— Това е… много амбициозно — започна Къртицата. — Помниш, нали… разполагахме само с… увредената проба от тъкан… с която да работим… нервна тъкан… но може само… да предполагаме.
— Но знаете какво е?
— Можахме да… свалим документите… от адреса на… гривната.
— Разкрили сте паролата? — попита изненадано Куин.
Отново настъпи мълчание.
— Да.
— Какво открихте?
— Два файла… документ и видеозапис.
— И?
— Документът… съдържа… анализ на вируса… помогна ни да… разберем… защо бе труден… за разпознаване… защото е… изработен по поръчка.
— Изработен по поръчка?
— В документа… има кратка бележка… от Янсън… да ти я прочета ли?
— Да — съгласи се Куин, без да е сигурен, че иска да слуша.
— „Прикаченият анализ е онова… което хората, които плащат сметката… нарекоха… «пречистващ акт» — зачете Къртицата. — Вярват… че техните учени са изработили вирус на геноцида… създаден специално, за да въздейства… на населението, избрано за мишена… онова, което не са успели… да постигнат с война… смятат… че могат да направят… с тази нова… форма на етническо… прочистване.“
Светът около Куин сякаш изчезна. Колите, камионите, хората. Не можеше да ги чува, нито ги виждаше.
— Това са хора… които мислят… старомодно — заключи Къртицата, беше престанал да чете. — Някои битки… изглежда, никога… не свършват… особено когато обектите на омразата… живеят в същата страна… споделят същата вода… и въздух. Според същността… на вируса… бих казал, че равнището на омраза… е крайно високо.
— Значи знаеш каква е основата му?
— В началото… беше трудно да се определи… заради промените… но документите на Янсън… ни казаха какво да търсим… наречи го супервирус… резистентен на лечение… включително предварителна ваксинация… лесен за разпространение.
— И какъв е?
— Детски паралич — отговори Къртицата. — Едновременно… осакатява и убива.
Куин притисна телефона до ухото си. Не искаше нито да диша, нито да говори, нито да мисли. Искаше да не е замесен в това и да е някъде много далече. Но бягството не беше възможно. Гарет имаше нужда от него.
„Не — поправи се той. — Не само Гарет.“
— Коя е мишената? — попита той.
— Мюсюлманите.
— Арабите? — попита невярващо Куин.
— Не… не си разбрал… бошнаците… босненските мюсюлмани.
„Мръсен кучи син.“
— Борко е сърбин — каза на глас Куин.
— Да… но екстремист… не забравяй това.
На Куин му секна дъхът. Какво беше чул по новините? Докато чакаха у Софи д-р Гарбер да прегледа Нейт. Имаше някакво събрание, някаква среща. „Какво беше, мамка му?“
— Не става дума за конгреса на МОМС — сети се Куин, — а за Конференцията за приятелство на Балканите, организирана от ЕС. Започва.
— Утре — довърши Къртицата.
Светът, който преди миг бе изчезнал, се стовари отново върху Куин. Внезапно се почувства наблюдаван и изпълнен със съзнанието, че онова, което е научил, може да го убие всяка секунда.
— По-зле е отколкото… мислиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Изгледай… видеото.
От идеята да се създаде заболяване, което да убие определена част от населението, му се доповръща. Това беше екстремизъм в съвсем крайна форма. Ако успееха, дори щяха да надминат онова, което Адолф Хитлер бе направил на евреите през Втората световна война.