- Да вървим - казва Ел Капитан и се изправя. - Всичко е ясно.
- Ясно - повтаря Хелмут.
Ел Капитан сваля пушката от гърба си и я подава на Преша.
- Не напускай колата, каквото ще да става. И стреляй по всичко, което се движи.
- Дадено - отвръща тя, въпреки че не е сигурна дали ще може. После се качва на шофьорското място и затваря вратата.
- Ако се наложи да се махнеш оттук, палиш веднага двигателя - казва й той. - Ключовете са на стартера. А мен не ме мисли.
- Не ме мисли - повтаря Хелмут.
- Не мога да шофирам.
- Въпреки това е най-добре да имаш ключовете под ръка - той поставя ръка на покрива на колата. - Бъди внимателна.
Ел Капитан определено се беше влюбил в колата.
- Никъде няма да ходя - отвръща Преша, която се чувства негова длъжница. Кой друг би й помогнал толкова много? Без него изобщо нямаше да се справи. - Стигнах дотук благодарение на теб.
Той поклаща глава и казва:
- Пази се, чуваш ли? - поглежда към мрачните очертания на потъналия в развалини град. - Ще тръгна по този път - посочва той. - Познавам го добре. Ще ме отведе близо до Руините. А после пак по него ще се върна обратно.
Преша проследява с поглед как се отдалечава, но скоро пейзажът става замъглен. Цялата обширна територия на Мъртвите полета е покрита с пепел. Пясъкът се вдига на облаци и се завихря над равната местност. Земята е осеяна с буци асфалт, доказателство, че от тук някога е минавала магистрала. Последното, което вижда, е Хелмут. Той се обръща назад и размахва дългата си кльощава ръка. След няколко секунди двамата се изгубват в мрачната и мъглива далечина. Налага се да изключи фаровете. Всичко потъва в мрак.
Ел Капитан
Хладилната камера
ЕЛ КАПИТАН СЕ СПУСКА ПО РАМПАТА от бокса за зашеметяване покрай котлите, рафтовете и релсите на тавана. Пресяга се нагоре и грабва една кука.
- Боже, това място е перфектно - казва на Хелмут.
- Перфектно - повтаря Хелмут.
- Хелмут, тук щяхме да оцелеем съвсем сами. Разбираш ли?
- Разбираш ли?
- Този Брадуел е проклет късметлия - измърморва Ел Капитан.
- Дяволски късметлия - повтаря Хелмут.
Добраха се дотук по-бързо, отколкото беше очаквал Ел Капитан. Улиците бяха спокойни. Малкото хора, които срещна по пътя насам, избягаха веднага от него, хлътвайки в мрачни входове или хуквайки през глава по някоя странична уличка. Дори да не разпознаваха Хелмут или пък него самия, хората забелязваха униформата, което беше напълно достатъчно.
Движи се възможно най-бързо. Признава си, че е луд по онази проклета кола. Една от причините да пребие шофьора беше желанието му да даде газ на двигателя по пътя през Мъртвите полета. Ето защо няма търпение да се върне при автомобила, където, надява се той, Преша се намира в безопасност. Не е сигурен дали ще може да го понесе, ако се върне там и открие, че я няма или че са останали само части от нея. Има нещо специално в това момиче. Тя е с добро сърце. Отдавна не е срещал човек като нея - или може би просто е спрял да се оглежда.
Странно е да има някой, който да го чака. Разказват се истории, нещо като легенди, за влюбени, които загинали по време на Детонациите. Хора, които подобно на Ел Капитан са предвиждали какво ще се случи. Разполагали са с план за бягство, предварително подготвени провизии и уговорено място на срещата. Но влюбените така и не успели да се срещнат. Единият чакал другия да се появи. Според замисления план може би е трябвало да чакат точно определено време - половин час, четирийсет минути, след което да се придвижат на друго по-безопасно място. Но влюбените винаги чакали прекалено дълго. Чакали до безкрай. Докато накрая небето не се превърнало в червена пепел. Веднъж чу някой да пее песен за едни такива влюбени и оттогава повече не я забрави. Беше много странно. Човекът просто стоеше на улицата и пееше:
Стоя и чакам на перона,
но нищо вече тук не идва.
Кълбят се облаците пара и стелят се над коловоза.
Но ето моята любима слиза, часовника поглежда тя и се усмихва.