Защото със сърцето си разбира, че цял живот съм чакал нея.
Но тогава силен вятър се извива и отнася я далеч оттук.
Оставам сам, обвеян с пепел, в която сълзите попиват.
Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.
Вовеки тук ще чакам, докат сам превърна се на камък.
Ел Капитан чу тази песен преди години, докато патрулираше из улиците на града. Един от другите войници каза: „Господи, застреляй го веднага“. Но Ел Капитан отвърна: „Не. Остави го да пее“. След това никога не забрави песента.
Той влиза в хладилната камера и вижда една клетка със затворено вътре зверче, подобно на плъх, точно както го описа Преша. Хрумва му да го прибере. Животинчето изглежда охранено. А наоколо се носи силна миризма на пушено месо. Тогава чува, че Хелмут цъка зад гърба му, сякаш се опитва да подмами животинчето.
- Мммм - издава стон Хелмут.
- Точно така. Мммм. Но сега не е време за това.
Проблемът е, че Ел Капитан не знае какво точно търси. Нещо необичайно? Но това не е никак лесно, когато не знаеш какво е обичайно за едно място. Той плъзва поглед по двете изтърбушени кресла, сандъка, металните стени, релсите на тавана и куките. Вниманието му е привлечено от метална кофа, пълна с изгорели дрипи. Той вдига кофата и изравя отвътре чифт почернели панталони и една риза, овъглените останки от раница и една малка метална кутийка. Взима кутийката и я отваря. От нея се разнася странен звънтящ звук, който бързо замлъква. Пъха я в джоба си, в случай че се окаже важна. Навежда се под една кука. Под нея се намира сандъкът.
Хелмут започва да цъка отново, обаждайки се на малкото затворено в клетка животинче.
- Млъкни, Хелмут! - скарва му се Ел Капитан.
Хелмут започва да се противи, опитвайки се да се добере до животинчето, при което Ел Капитан изгубва равновесие и пада на едно коляно.
- По дяволите, Хелмут. Какво ти става?
Но тогава усеща, че някакъв остър камък се забива в коляното му. Изправя се.
А на пода в краката си зърва някакво бижу. Оказва се строшена птица с око от син скъпоценен камък, закачена на златна верижка. Дали ще означава нещо за Преша? Надява се да е така.
Той взима огърлицата и я пуска в джоба си. После се спуска към тайника, който Преша беше отбелязала на картата. Но вътре открива много по-малко оръжия, отколкото беше казала тя. Може би това означава, че Брадуел и Партридж са тежко въоръжени. Той пъха ръка в дупката и напипва наточеното острие на нож. Намира също и един електрошоков пистолет. Накрая взима двете оръжия и ги прибира в якето си. За последен път поема дълбоко дъх, вдишвайки аромата на печено месо, и си тръгва.
Партридж
Двайсет
- ЩЕШЕ ДА МЕ ДАДЕШ НА ТЯХ, като че ли съм твоя собственост - казва Партридж. Двамата с Брадуел седят един до друг на захвърлените на пода палети в една малка стая и подобно на помещението, в което бяха преди, тук също има странна колекция от предмети, наредени покрай стените, от което стаята изглежда още по-малка, отколкото е. Сякаш майките са претърсили околността, донасяйки и складирайки тук всяко нещо, което може да се окаже полезно.
- Нямаше да те дам на тях. А щях да те изтъргувам. Това са две напълно различни неща.
- И в двата случая съм техен.
- Само че аз ги отказах от тази идея, нали така? - Брадуел съблича якето си. Раната на рамото му е подута, но поне е спряла да кърви. Той свива якето на топка като възглавница и ляга на една страна.
- Да, и сега ще се задоволят с част от мен. Нещо малко за спомен. Направо чудесно. Не мислиш ли?
- Дължиш живота си на Преша.
- Не знаех, че ще го приемеш толкова буквално. Там, откъдето идвам, това е само израз.
- В Купола можете да си позволите този лукс. Но не и тук. Навън всичко е на живот и смърт. И това е ежедневие.
- Няма да се дам без бой - отвръща Партридж. - Това е инстинкт за самосъхранение. Няма да позволя да отрежат част от мен доброволно.
- Не бих те посъветвал при тази шайка наоколо, но ти си знаеш най-добре.
Брадуел бухва с юмрук якето, сякаш оправя възглавница, след което
затваря очи. След няколко минути вече диша дълбоко, потънал в сън.
Партридж също се опитва да поспи. Той се свива на единия палет и затваря очи, но единственото, върху което успява да се концентрира, е неравномерното хъркане на Брадуел. Хрумва му, че Брадуел е свикнал да спи при всякакви обстоятелства. Самият той обаче винаги се е будел дори при най-лекия шум - от дежурящите в пансиона учители, от прибиращите се по тъмно работници, от тракането на системата за пречистване на въздуха. Накрая потъва в лека дрямка, като съзнанието му блуждае на границата межу съня и будното състояние и кръжи все около едни и същи неща -Брадуел, Преша, сандъка, ставащото тук и сега, мъртвата старица, Лова на хора, майките. Присънва му се и образът на Лайда - лицето й в полумрака на изложбената зала и гласът й, отброяващ „едно, две, три“. А после на дансинга тя го целува нежно по устата и той отвръща на целувката й. Накрая се отдръпва от него и го поглежда така, сякаш иска да запомни лицето му, сякаш знае, че повече няма да го види, след което се обръща и побягва. Партридж се размърдва на дървения палет. Пробужда се за момент. Къде ли е тя сега? Но после дрямката го надвива и започва да сънува, че е бебе. Майка му го държи в обятията си, докато се носят на крилете й в студения непрогледен въздух. Долавя шумолене на пера и плясък на крила. А може би това са птиците на Брадуел? И дали е тъмно, защото е нощ, или защото всичко е потънало в дим?