В мрака отново отеква нечий глас: „шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет...“. Лайда продължава да брои в тъмната изложбена зала, обвита сега в пушек. А той прокарва пръст по острието на ножа. И тогава Лайда казва: „Двайсет“.
Преша
Земя
ПРЕША СЕ СТАРАЕ ДА Е НАЩРЕК за внезапна промяна в пейзажа -надигане на тъмен, прашен пясък, извил се на фуния или образуващ вълнички. Колата е полускрита от падналия билборд. Ключовете са на стартера. Преша все още се намира под въздействието на етера, който я кара да се чувства тромава. По едно време задрямва, но скоро след това се сепва.
Стиска силно оръжието със здравата си ръка. Пита се дали обонянието й не е изострено заради замъгленото зрение и слух. Миризмата на нещо гнило е част от пейзажа. Замисля се за белезникавите влажни яйца и за стридите от вечерята в дома на Ингършип. Отново й прилошава и тя затваря очи, опитвайки се да спре виенето на свят.
Затворила очи, в съзнанието й изникват образите на Брадуел и на Партридж, седнали да вечерят на огромна трапеза. След като беше видяла фермерската къща на Ингършип, тази мисъл не й се струва чак толкова невероятна, но не и за тях. Представя си лицето на Брадуел - очите, устата му. Тогава той я поглежда. Кани се да й каже нещо.
Тя отваря очи. Вече се зазорява. Хоризонтът на изток е поръбен с ивица бледа светлина.
Долавя някакво шумолене - вероятно движение на пясъка. Ако се появи Пясъчно създание, ще го убие. Трябва да го направи. Грешно ли е да убиеш нещо, което иска да убие теб?
Със замъгленото си зрение вижда парчета от експлодирали автомобилни гуми и тъмнокафявия ръждясал скелет на един товарен ван в далечината. Щом вятърът утихва за миг и пепелта се сляга, тя зърва и онова възвишение -на границата между земята и сивата плът на небето. Там някъде е и фермерската къща, Ингършип и жена му с нейната скрита от найлоновата материя кожа.
Оглежда се с надежда да зърне силуета на Ел Капитан, очертал се на фона на опустошения градски пейзаж. Главата на куклата, почерняла от пепелта, я гледа втренчено, сякаш очаква нещо от нея. Като малка имаше навика да й говори, убедена, че куклата я разбира. Наоколо няма никой, който да види куклата. Нито дори Купола, наблюдаващ града с чувство на милосърдие като самия Господ. Но Господ си е Господ. Опитва се да си спомни криптата и прекрасната статуя зад пропукания плексиглас.
- Света Уи - прошепва тя, сякаш подхваща молитва. И за какво да се моли? Иска й се да си припомни някоя от историите на дядо си, да забрави за застреляното момче, за шофьора, изяден от Пясъчните създания, и за Пясъчните създания, които могат да изядат и самата нея.И наистина се сеща за една история. Дядо й беше разказал за италианския фестивал, който се провеждал всяко лято. Там имало чаши за чай с такива размери, че човек можел да седне в тях и да се върти, а също и игри, на които всеки имал шанса да спечели златна рибка в найлонов плик, пълен с вода. Докато плувала в кръг в издутия найлонов плик, тялото на рибката изглеждало сякаш ту се уголемява, ту се смалява.
„Надига се пясъчна вихрушка, подета от вятъра, което не е никак добре“, мисли си Преша. Тя примигва инстинктивно, опитвайки се да проясни зрението си, но така става още по-зле. Това няма нищо общо с излезлия вятър. И тогава Преша зърва чифт очи. Дъхът й засяда на гърлото. Тя натиска бутона на вратата, опитвайки се да смъкне прозореца. Нищо не се случва. Налага се да запали колата. Посяга бързо към стартера. Завърта ключа напред-назад. Но се чува само глухо щракане. Накрая завърта ключа с все сили, двигателят оживява и цялата кола се разтърсва енергично. Пясъчното създание продължава да набира скорост. Преша натиска бутона. Стъклото се смъква надолу. Вятърът нахлува в колата, носейки пепел. Тя вдига пушката и я насочва. Ръцете й треперят. След кратко колебание прави опит да се прицели.