В този миг Преша долавя някакво раздвижване зад гърба си. Тя се обръща.
Партридж и Брадуел са избутани грубо в стаята. Те са тук. И са живи. Сърцата бият в гърдите им, въздухът кара белите им дробове да работят. Преша изпитва такова облекчение, сякаш всеки миг ще заплаче.
- На колене, Мъртъвци! На колене пред Нашата добра майка! - надават вик жените.
Партридж и Брадуел застават на колене от двете страни на Преша. И двамата изглеждат в окаяно състояние. Очите им са хлътнали, а дрехите -одрипавели и покрити с пепел. Въпреки това Брадуел се усмихва. Очите му сияят. Той се радва да я види и това откритие изпълва с топлина гърдите на Преша, страните й.
- Преша - прошепва Партридж. - Намерили са те!
Значи, не е била заловена. Била е намерена! Дали не са я търсили през цялото това време? А тя беше толкова сигурна, че всеки от тях е поел по свой път. Партридж, зает да търси майка си, а Брадуел, отдаден на убеждението си, че не бива да се сближава. Защото е оцелял, тъй като не е допуснал другите да го завлекат надолу. Тогава какво означава това, че е дошъл да я търси?
Нашата добра майка плясва с ръце, при което всички жени и деца се покланят и се оттеглят през вратата нагоре по стълбите. Остава само една от тях, въоръжена с дълга като копие метла. Тя се оттегля на пост до вратата.
- Отначало решихме, че двамата Мъртъвци тук са участници в Лова на хора - обръща се Нашата добра майка към Преша. - Обикновено не взимаме участие в този спорт, но когато нахлуят в земите ни, избиваме колкото можем от тях, преди да се разпръснат. - Тя обхваща дръжката на ръжена с малките си пръстчета.
- Радвам се, че не сте ги убили - отвръща Преша. Това я изпълва с надежда, че Ел Капитан и Хелмут може също да са оцелели. Може да са живи.
- Аз също. Защото са натоварени с важна мисия - Нашата добра майка се изправя непохватно. Заради кръста, вдълбан в средата на гърдите й, се налага да използва облегалките на стола, за да се повдигне. Походката й е скована. -Една от причините да им помогнем в тази мисия е, че ти си жена. А ние вярваме в спасяването на нашите посестрими. Но има и друга причина. И тя е свързана с намирането на майката на Чистия - обхожда бавно стаята, описвайки кръг. - Присъствието на Чистия е важно за мен - продължава тя. -От сантиментални подбуди, ако не за друго.
Тя кимва към другата жена, останала като охрана, която се приближава към Партридж и насочва към гърлото му върха на своята метла-копие.
- Подозирам обаче, че това не е най-обикновено търсене и че този тук не е най-обикновен Чист. Така че кой си ти? И кои са хората с теб?
Партридж поглежда въпросително към Брадуел. Преша веднага се досеща какво си мисли - дали да каже името на баща си? Дали това ще спаси живота му? Или ще го превърне в още по-сигурна мишена?
Брадуел кима, но въпреки това Партридж продължава да се колебае. Преша се пита какво се е случило помежду им, докато я е нямало. Без да извива глава, Партридж поглежда към Преша. Той преглъща под насочения към адамовата му ябълка остър край на метлата.
- Рипкард Уилъкс. Но всички ме наричат Партридж.
Нашата добра майка се усмихва и кима с глава.
- Тъй, тъй, тъй - тя се обръща към Преша. - Нали виждаш, че не е бил напълно откровен с нас? Ето че крие информация. Не казва нищо, въпреки че има много за разказване. Типично за Мъртъвците. Просто не могат да бъдат честни.
- Нищо не съм крил - възразява Партридж.
- Мъртъвците не разговарят с Нашата добра майка, без да бъдат попитани! - отсича жената с метлата-копие и го удря по гърба.
Нашата добра майка се обръща към Преша:
- Когато избухнаха Детонациите, повечето от нас бяха сами в домовете си или хванати в капан в колите си. Други бяха излезли на двора, или като мен на прозореца, за да погледнат небето. Всички ние притиснахме децата към гърдите си. Децата, които успяхме да намерим. Но сред нас имаше и такива, които се намираха в капан и умираха. Всички ние бяхме оставени да умрем. И именно ние поехме грижите за умиращите. Покрихме телата на мъртвите. Погребахме децата си, но когато телата станаха прекалено много, издигнахме погребални клади и изгорихме собствените си деца. Мъртъвците, те ни сториха това. Преди ги наричахме бащи, съпрузи и господа. Станахме свидетели на най-мрачните им грехове. Не ги изпускахме из очи през цялото време, докато тропахме по капаците на домовете си като затворени в кафез птички и удряхме главите си в стените на нашия затвор. Само ние знаем каква омраза, какъв срам изпитваха към себе си заради своята слабост, егоизъм и ненавист. И как след време насочиха тези чувства първо към нас и към собствените си деца, а после и към целия свят - тя сяда отново на стола си. - Оставиха ни да умрем и сега сме принудени да носим децата със себе си