- Вървете - подканя ги Нашата добра майка.
Жената с метлата-копие ги отвежда до вратата. Коленете на Партридж изглеждат леко омекнали, а и самата Преша едва се държи на краката си. Жената отваря вратата, но преди да излезе, Преша поглежда назад към Нашата добра майка, която люлее една си ръка, обгърната с другата, наклонила глава на една страна и вперила поглед в бицепса си. Преша проследява погледа на Нашата добра майка и тогава забелязва, че ефирната материя на блузата й се издува и спада, и това е всичко, останало от новороденото й бебе - пурпурночервени устенца, една тъмна уста, вдълбана в ръката над лакътя й, все още жива и дишаща.
Преша
Приказка
ОТВЕЖДАТ ГИ В МАЛКА СТАЯ с два дървени палета на пода. Жената заключва вратата подире си. Партридж плъзва гръб по стената и сяда на своя палет. Наранената си ръка държи притисната към гърдите.
Преша не е в състояние да седи на едно място. Има чувството, че главата й ще се пръсне. Как ще позволи на човек, който дори не е касапин, да отстрани чипа на тила й?
- Не мога да повярвам, че си готов да махнеш чипа от врата ми - казва на Брадуел. - Няма да ти позволя. Разбра ли? Няма да ти позволя дори да се доближиш до мен.
- Така знаят къде се намираш във всеки един момент. Това ли искаш? Явно толкова много обичаш Купола, че нямаш нищо против да бъдеш тяхна марионетка.
- Не съм ничия марионетка! А ти си смахнат параноик!
- Толкова съм смахнат, че тръгнах да те търся.
- Не съм те молила за услуги.
- Но дядо ти ме помоли и мисля, че не го разочаровах.
Преша се чувства така, сякаш някой е изкарал въздуха от дробовете й. Това ли е причината Брадуел да тръгне д я търси? Защото дължи услуга на дядо й за зашитата буза?
- Е, смятай, че дългът ти е изплатен. Не искам да бъда в тежест на никого.
- Тишина! - отсича Партридж. - Млъкнете! - изглежда пребледнял и не на себе си.
- Съжалявам за пръста ти - казва Преша.
- Всички сме правили жертви - обажда се Брадуел. - Този път беше негов ред.
- Браво на теб - казва Преша. В момента го ненавижда. Намерил я е, понеже дължал услуга. И това е всичко. И защо трябва да й го натрива в лицето? - Много мило от твоя страна.
- Странно е да те гледам в тази униформа на ОСР - отвръща Брадуел. - Ами тези ленти на ръцете? Да нямаш офицерски чин? Това е една много приятна компания. И освен това са особено мили хора.
- Бях отвлечена и ме накараха насила да нося униформата - казва Преша. - Да не мислиш, че ми харесва?
Гласът й прозвучава немощно, защото униформата наистина й харесва, и Брадуел вероятно е наясно с това.
- Престанете - прекъсва ги Партридж. - Преша, Брадуел е прав. Нарочно са наредили нещата така, че да се срещнем. Кой знае откога те следят? Въпросът е защо точно теб?
Преша сяда до Партридж.
- Нямам представа - казва тя. - Не виждам никакъв смисъл.
- Не мога да си избия от главата нещо, което каза Нашата добра майка -Брадуел прикляка на земята и впива очи в Партридж. - Има нещо, което премълчаваш. Не си напълно честен.
- Какво премълчавам? - отвръща Партридж. - Всичко ви казах. Освен това току-що ми отрязаха пръста. Защо просто не се успокоиш?
Преша се сеща за огърлицата. Тя проверява в джобовете се и в единия напипва очертанията на медальона-лебед, извивките на крилата му. Наистина ли е успяла да го прибере, преди да припадне? Или някой го е намерил в ръката й и го е пъхнал в джоба й? Радва се, че още е у нея. Тя го изважда от джоба си, показвайки го на дланта си.
- Това заради мен ли го оставихте? За да ми дадете знак?
- Намерила си го - кима Партридж.
Преша си спомня как двамата с него бяха играли на „Спомени“. Тя му разказа за понито на рождения си ден, а той сподели с нея приказката за лека нощ - за лошия крал и за жената-лебед. Жена-лебед - също като медальона-лебед с неговото синьо око. Преша поглежда към Брадуел.
- Може би нищо не премълчава. А просто не знае кое е важно.
- И кое смяташ, че е важно? - отвръща Брадуел. - Много бих искал да науча.
- Какво ще кажеш за жената-лебед? - обръща се тя към Партридж. -Разкажи ми приказката.
Партридж не е разказвал приказката за жената-лебед на глас след онзи път, когато се беше опитал да я разкаже на брат си Седж след Детонациите. Тогава все още помнеше смеха на майка си, но въздухът в Купола беше толкова празен и стерилен, че с течение на времето всички миризми, вкусове и дори спомени бяха сякаш засмукани от някакво кухо място вътре в собствената му глава. Арибел Кординг Уилъкс - споменът за майка му изчезваше постепенно. И той си даваше сметка за това. Още на втората седмица след Детонациите беше започнал да забравя звученето на гласа й. Но сега е сигурен, че стига да го чуе, дори само за миг, спомените ще се върнат незабавно.