- Ето каква е приказката - и той подхваща историята, която години наред разказва сам на себе си.
„Преди да стане жена-лебед, тя била момиче-лебед, спасило от удавяне един млад мъж, който откраднал крилата й. Това бил младият принц. Но той бил лош принц. Принудил я да се омъжи за него. А после се превърнал в лош
крал.
Кралят мислел, че е добър, но грешал.
Имало също и добър крал. Той живеел в една далечна страна. И жената-лебед не знаела още за неговото съществуване.
Лошият крал я дарил с двама синове. Единият приличал на бащата, защото бил амбициозен и силен. А другият приличал на нея.“
Партридж усеща, че го обзема безпокойство и въпреки слабостта си се изправя и започва да крачи насам-натам. Забравил е почти напълно за себе си. Докосва разни неща из стаята със здравата си ръка - дръжката на ръчна количка, една вдлъбнатина, пукнатините в циментовите стени. По едно време спира и моли Преша да му даде огърлицата. Държи я по начина, по който му беше казала, докато самата тя му бе разказвала приказката. Усеща острите ръбове на лебедовите крила. И тогава продължава оттам, откъдето е спрял:
„Лошият крал поставил крилата на жената-лебед в една кофа в един тъмен стар пресъхнал кладенец, но момчето, което приличало на жената-лебед, дочуло някакво шумолене, идващо от кладенеца. Една нощ то се спуснало на дъното и намерило крилата на майка си. След това тя си ги сложила, взела със себе си едното момче - онова, което приличало на нея и което я обичало безрезервно, и отлетяла надалеч.“
Тогава той спира отново. Усеща главата си замаяна.
- Какво има? - пита Преша.
- Продължавай - подканя го Брадуел. - Хайде, разказвай.
- Трябва му време - казва Преша, - за да си спомни.
Но проблемът не е в това, че е забравил. Не. Помни всяка дума от приказката. Причината да спре е, че почти успява да усети присъствието на майка си. Оживяла в този момент, историята съживява дори част от самата нея. Той спира, за да улови образа й, който бързо се стопява. Но в тези кратки мигове той успява да си спомни чувството да бъде малко момче. Спомня си момчешките си ръце и немирните си крака. Спомня си малките топченца по синьото одеяло, с което седяха завити в къщата на плажа, и усещането от свития в ръката му медальон-лебед, сякаш стиска голям остър зъб.
„Жената-лебед се превърнала в крилат вестоносец. Заедно със сина си тя пристигнала в страната на един добър крал. Разказала му за плана на лошия крал да превземе страната на добрия владетел и да пусне огнени кълба от върховете на планината, които да погубят всичко живо по пътя си. Така народът на добрия крал щял да бъде унищожен от огнената стихия, а земите му, пречистени от огъня, щели да станат собственост на лошия крал.
Добрият крал се влюбил в жената-лебед. Но не я принудил да се раздели с крилата си. Тук тя можела да бъде както жена, така и лебед. Затова тя също се влюбила в него. Тогава им се родила дъщеря - красива като жената-лебед, истински дар.
После кралят наредил да изкопаят огромно езеро, което да изгаси огнените кълба, идващи от планината. Но тъй като бил разсеян заради любовта си към нея, езерото не било готово, когато огнените кълба заприиждали.“
Прилошава му. Сърцето блъска в гърдите му. Дишането му се учестява, но въпреки това се опитва да говори спокойно. Осъзнава, че приказката има някакво значение. Защо не им разказа за плажа и за хапчетата? Той, разбира се, се досеща какво означава всичко това. Та нали майка им обичаше да им задава гатанки в рими, за да им подскаже къде са скрити подаръците им? Баща му беше поставил началото на тази традиция, когато са започнали да излизат, когато са били още влюбени. Семейството им обичаше гатанките. Но какво е значението на тази?
„Когато огнените кълба се спуснали надолу по планината, жената-лебед решила да отведе децата си на сигурно място. Затова се завърнала заедно с тях в страната на лошия крал.
Дъщеря си, за която никой не знаел, поверила на грижите на една ялова жена.
А сина си отвела в стария им дом, защото знаела, че там винаги ще се отнасят с него като с принц.
Тогава дошло време да отлети обратно при добрия владетел, защото лошият крал щял да я убие. Но когато се оттегляла на пръсти от креватчето на сина си, той скочил и я сграбчил за краката с двете си ръце, покрити със сажди от огъня. Нищо не било в състояние да го накара да я пусне, докато тя не обещала да не отлита. „Скрий се под земтята - примолил се той, - за да можеш винаги да ме наблюдаваш.“
Тя склонила и му казала: „Ще оставя знаци, по които ще можеш да ме намериш. Много, много знаци. И всичките ще водят към мен. Ще ги последваш, когато станеш достатъчно голям“.