Тогава тя оставила крилата си и пропълзяла под земята.А заради изцапаните със сажди ръце на момчето лебедите имат черни крака.“ Майка му беше светица. Тази версия му харесва повече.
Тя умря като светица - с тази разлика, че вече знае, че е оцеляла. Проумял беше истината от начина, по който баща му бе казал: „Майка ти постоянно създава проблеми“. Доловил я беше и в думите на старицата, която загина по време на Лова на хора: „Той разби сърцето й“. И сега вече знае истината.
Лебедът не беше само един лебед.
А медальон със скрито послание: „моят феникс“.
Тогава той изрича отново на глас:
„А сина си отвела в стария им дом, защото знаела, че там винаги ще се отнасят с него като с принц“.
Но какви бяха онези малки сини таблетки? Защо майка му го караше да ги пие, въпреки че от тях му ставаше още по-зле? „Не ми давай повече хапчета -плачеше той. - Моля те, недей.“ Но тя беше неумолима. Взимаха ги на всеки три часа. Будеше го дори посред нощ. Защо й беше да му дава хапчета, които после го направиха резистентен? За да го предпази ли? Дали е знаела, че един ден той ще има шанса да се превърне в по-добра версия на самия себе си - да стане част от новия супервид - и дали не е искала да се окаже негоден за това? По какъв начин хапчетата го направиха резистентен на промени в поведенческия код? И защо единствено и само за него?
А, ако не е била светица, каква е била тогава?
Предателка?
Тогава той изрича отново:
- Ето защо лебедите имат черни крака - но този път в тона му звучи въпрос.
Преша не е сигурна дали е разбрала правилно всичко, което чу. Просто една приказка. И това е всичко. Нещо повече ли очакваше? Не. Няма никакъв смисъл.
Партридж поглежда към Брадуел и казва:
- Мислиш нещо за майка ми.
- Арибел Кординг Уилъкс - изрича Брадуел, сякаш самото име го смайва.
- Просто го кажи - кресва Партридж.
- Какво да кажа? - отвръща Брадуел и тогава Преша осъзнава, че Партридж е бил прав. Брадуел е човекът, който премълчава нещо, както се беше изразила Нашата добра майка. А не Партридж.
- Ти знаеш нещо - обажда се Преша. - Сега на важен ли ще се правиш? Ще ни накараш да ти се молим ли?
Брадуел поклаща глава.
- Лебедът с черните крака - това е японска приказка. Отгледан съм от човек, който беше специалист в тази област. И знам, че истинската приказка е малко по-различна. Там няма втори крал. Няма трето дете - красивата дъщеря. Няма също и никакви огнени кълба, спускащи се от планината. А накрая жената-лебед отлита надалече с крилата. И определено не се скрива под земята.
- Тоест? - пита Партридж.
- Тоест това не е просто една приказка за лека нощ. Майка ти се опитва да ти изпрати кодирано послание. А от теб се очаква да разбереш какво е то.
Преша усеща леко мравучкане по кожата на куклата. Почесва се със здравата си ръка, за да успокои сърбежа. Няма търпение да разбере какво означава тази история, но в същото време изпитва и страх. От какво? Не е сигурна.
- Нищо не разбирам - казва Партридж, но Преша изпитва някакво дълбоко предчувствие, свързано с тази приказка. В нея става дума за раздяла и загуба.
- Напротив, мисля, че разбираш - отвръща сухо Брадуел.
Тогава Преша си спомня какво й бе казал Партридж за приказката.
- Но нали подозираш, че баща ти е лошият крал, откраднал крилата на жената-лебед - ти самият ми го каза.
Усеща главата си натежала. Сърцето й бие до пръсване. Защото това не е всичко. Има чувството, че под повърхността се крие много повече.
- Смятах, че има някаква дълбоко лична причина да обича толкова много тази приказка - казва Партридж. - Освен това родителите ми не се разбираха.
- И? - подканя го Брадуел.
- Ти кажи - отвръща Партридж. - Изглежда, вече си прозрял всичко, както обикновено.
- Имала е двама синове - започва Брадуел. - А когато си бил още бебе, е заминала с теб за Япония, където се е влюбила в добрия крал и им се е родило момиченце. Кой е добрият крал ли? Нямам никаква представа. Но е бил влиятелен човек. И е разполагал с информация.
Преша поглежда към Партридж, чието тяло изглежда сковано - от страх или от гняв? Брадуел е оживен, може би дори заинтригуван от онова, което е чул. Той започва да мести поглед ту към Преша, ту към Партридж. Тя няма никаква представа какво се върти в ума му. А би трябвало да знае. Защо изглежда толкова развълнуван?
- Хайде, Преша - подканя я той с умолителен глас. - Вече не си малкото момиченце, което се срамува от куклата на ръката си. Сигурен съм, че се досещаш. Знаеш каква е истината, нали?