- Малко момиченце ли? Мислех, че съм само една категория или по-скоро дълг, който трябва да бъде изплатен - тя докосва главата на куклата. - Няма нужда точно ти да ми казваш каква съм.
Но в този момент си задава въпроса дали в известен смисъл не е същото онова малко момиченце. Само допреди няколко дни смяташе, че ще прекара живота си в шкаф, разположен в задната стаичка на една бръснарница. Тогава искаше само да живее в уединение и дните й да минават сред снимките от списанията и в мечти по миналото и Купола.
- Ти не си никаква категория, нито пък дълг. Кога ще разбереш най-сетне?
- Придържай се към приказката - отвръща Преша.
- Кажи ни какво мислиш - обажда се Партридж.
- Добре - съгласява се Брадуел. - Ето какво мисля. Мъжът, от когото майка ти е имала дете, е бил наясно с всичко, което японците са правели или са се опитвали да предотвратят. Устойчивост на радиация. Майка ти го е снабдявала с информация. По този въпрос подкрепям напълно решението й. Мен ако питате, част от японците бяха наистина на страната на доброто. Родителите ми бяха на същата страна - той спира за момент. - Почти не помня лицата им - след това поглежда към Партридж. - Защо кодирането ти не е стигнало докрай? Защо не си завършен екземпляр?
- Опитаха се да го доведат до край. Но се оказа, че съм резистентен. И просто не се получи - отвръща сухо Партридж.
- Каква беше реакцията на татенцето?
- Не го наричай така.
- Обзалагам се, че е откачил - казва Брадуел.
- Слушай, мразя баща си повече от всеки друг. Аз съм негов син. И мога да го мразя така, както никой друг не може.
В стаята настъпва тишина.
Тогава Партридж продължава:
- Мразя високомерието му, неговата резервираност. Мразя го за това, че никога не съм го чувал да се смее на висок глас или да плаче. Мразя лицемерието му. Мразя начина, по който постоянно поклаща глава, сякаш никога не е доволен от мен. Мразя начина, по който ме гледа, сякаш не ставам за нищо - Партридж се оглежда наоколо. - В такъв случай дали се е зарадвал, че тялото ми е отхвърлило кодирането. Не, ни най-малко.
- Защото? - пита Брадуел.
- Защото смята, че майка има пръст в това.
- Подценил я е - отвръща Брадуел. - Мисля, че е знаела всичко за операция „Феникс“, също както и човекът, дал й медальона. Този човек е превърнал „Феникс“ в галено име, може би за да реабилитира значението й. Сигурно е знаела какво замислят съпругът й и неговите хора - масово унищожение, оцеляване на шепа хора в Купола и накрая, след като земята се възстанови достатъчно, появата на супервидовете. И може би е издала плановете му на противниковата страна. „Жената-лебед се превърнала в крилат вестоносец“ - така ли беше? После добрите се опитали да осуетят този план, да спасят част от хората. Но в определен момент тя е осъзнала, че не разполагат с достатъчно време... Не мисля, че Уилъкс се интересува дали жена му е жива - веднъж вече я е оставил да умре. Но дали не съжалява, че не я е убил? Дали това не е чисто и просто отмъщение? Дали не използва единствения си син само за да се увери, че тя е мъртва? Или може би нейното оцеляване означава, че тя знае нещо - някаква информация, до която той иска да се добере.
- Ти не го познаваш - отвръща Партридж, ала гласът му е толкова слаб, че в него се долавя нотка на отчаяние.
Брадуел забива поглед в земята и поклаща глава.
- Партридж, виж какво ни е сторил той на нас. И разбери, че ние можем да го мразим по начин, по който ти не можеш.
Преша поглежда към главата на куклата - спомена за едно детство, което никога не е имала.
- Какво общо има това с мен?
Не е в състояние да разсъждава ясно. Главата й пулсира. Има чувството, че животът й е напът да се промени, но още не може да проумее как. Започва да изучава с поглед пластмасовите очи на куклата, малката дупчица между устните. Страните й пламват. И двамата знаят нещо. Но не искат да го кажат. Не го ли знае вече и тя? То е там, в приказката за лека нощ, само че тя още не може да го види.
- Защо ОСР и Куполът искат точно аз да намеря Партридж? Откъде знаят изобщо за моето съществуване?
Партридж пъха ръце в джобовете си и забива очи в пода. Дали и той не се е досетил? Може да се окаже доста по-умен, отколкото допуска Брадуел.
- Ти си малкото момиченце - казва Брадуел. - От приказката. Ти си бебето от добрия крал.
Преша поглежда остро към Партридж.
- Ти и Партридж - прошепва Брадуел.
- Ти си ми полубрат? - смайва се Преша. - Значи, моята майка и твоята майка...
- ... са един и същи човек - довършва Партридж.
Преша чува биенето на собственото си сърце. И това е всичко.