Майка й е жената-лебед. И може би е жива.
Преша
Чип
ПРЕША НЕ МОЖЕ ДА МИСЛИ ЗА НИЩО ДРУГО освен за всички онези неща, които се оказаха лъжа - цялото й детство, измислено от дядо й. И дали изобщо е неин дядо? Ами огромната мишка с бели ръкавици в „Дисни уърлд“, понито за рождения й ден, сладоледената торта, въртележката с чаените чаши, златната рибка на италианския фестивал, църковната венчавка на родителите й, тържеството под бялата шатра. Всичко ли е лъжа?
Въпреки това имаше една рибка. Само че не тази от разказите на дядо й, с които е натъпкана главата й. Това не е рибката в найлоновия плик, спечелена на италианския фестивал. Не. Имаше един малък аквариум за рибки, дамска чантичка с ресни и отоплителна тръба, издаваща тихо клокочене под една от масите. А тя беше увита в палтото на баща си. Седеше на раменете му, докато минаваха под цъфналите клони на дърветата. Със сигурност знае, че това е бил баща й. Ами жената, чиято коса решеше и която ухаеше толкова хубаво - това майка й ли беше? Или пък тя беше жената от преносимия компютър, която пееше за момичето на верандата и за момчето, което иска двамата да избягат заедно. Тя ли беше майка й? Затова ли гласът й беше записан на онзи компютър - защото е било невъзможно да бъде до нея? Защото се е наложило да се върне при истинското си семейство, при законните си синове? Някой редовно й пускаше тази песен, дори когато на Преша й беше дошло до гуша от нея. „Една ялова жена“ - така се казваше в приказката за жената-лебед.
Но това не е никаква приказка. А самата истина. Все още помни думите на песента, в която се разказва за Обетованата земя, за една говореща китара и за това как той ще отвлече момичето с колата си.
Вратата се отключва от външната страна и се отваря широко. На прага се появява жената с метлата копие. Тя носи голямо шише със спирт, цял куп прилежно сгънати парцали, марля, кожена препаска, подобна на онази, с която спряха кървенето от ампутираното кутре на Партридж, и още нещо, завито в парче плат, вероятно нож. Щом Брадуел взима от нея донесените материали, без да обели нито дума, жената напуска стаята и превърта отново ключа със серия щраквания. Преша затваря очи за момент, опитвайки се да се овладее.
- Добре ли си? - обръща се Брадуел към Преша.
- Бих предпочела да го направи някой друг. Не искам повече услуги от теб.
- Преша - започва Брадуел, - дядо ти не е причината да тръгна да те търся. Казах го просто ей така. Не знам защо. Но това не е цялата история...
- Да приключваме с това - прекъсва го Преша. В момента не й се слушат повече истории или поне не такива, с които Брадуел се опитва да се самоизтъкне.
Тя ляга по корем на пода, поставяйки якето на ОСР под главата си. Камбанката, която беше открила в бръснарницата, още се намира в джоба на якето, образувайки пълна с въздух кухина. До този момент е забравила за нея, но сега се радва, че я намира, защото й напомня за дългия път, който е изминала дотук. Тя мушва главата на куклата под брадичката си. Затваря очи и поема миризмата на пода - мръсотия, примесена с пропит с пушек прахоляк и лек привкус на бензин. Брадуел разделя косата й на две, откривайки задната част на врата й. Допирът му я изненадва, толкова лек и нежен.
- Спокойно. Ще бъда внимателен - казва той.
- Стига приказки - срязва го тя. - Просто го направи.
- С това ли ще го извадиш? Господи - обажда се Партридж. А Преша си представя месарските ножове на Брадуел. - Трябва да почистиш мястото!
„Такива ли са всички по-големи братя? - пита се Преша. - Все се суетят около теб. Задушават те с грижи.“
- Не ми прави сянка - казва му Брадуел.
- Повярвай ми, нямам никакво желание да гледам - отвръща Партридж.
Преша чува, че той тръгва да се разхожда из тясното помещение, но без да
се отдалечава прекалено много. Стъпките му отекват съвсем наблизо. „Сигурно се опитва да осмисли наученото“, предполага тя. Новите разкрития вероятно променят представата, която е имал за майка си. Нима е възможно една светица да има извънбрачна връзка и дете от друг мъж? Пита се как се чувства той, виждайки майка си в тази нова светлина. В момента й е по-лесно да мисли за него, отколкото за себе си, но тези въпроси тревожат и нея. Защо дядо й не й е казал истината? Защо я е лъгал през всички тези години? Но може би все пак знае отговора. Вероятно дядо й беше намерил едно малко момиченце, което беше решил да приюти.
Но щом с Партридж имат една и съща майка и той е бял, значи, майка й също е бяла - майка й, която е заминала за Япония, превръщайки се в предател и в шпионин, търгуващ с тайна информация. Майка й е жената от снимката на плажа, но също и жената от екрана на преносимия компютър, пееща онази песен за лека нощ. Дали я е записала, защото е знаела, че ще трябва да изостави дъщеря си? Снимката - на нея майка й е с разрошена от вятъра коса, загоряло лице и усмивка, която излъчва едновременно щастие и тъга. Тогава коя е жената, която винаги е смятала за своя майка - онази красива и млада японка, която беше загинала на летището?